Към тоя час в хана на бай Анани имаше само неколцина селяни, наситили се вече на пазара. Те се бяха скупчили край ниска масичка в закътаната вътрешна стая, пиеха ракия и тихичко си говореха. При тях бяха и двама редовни посетители на хана, познати на Андреа, кундурджията Герасим, както винаги пиян, и престарелият поп Христо, неспокойна душа, бродил на младини с чета из Балкана.
И запретнатият брадясал ханджия беше там, макар очите му да се извръщаха все към предната част на кръчмата. Той пръв забеляза Андреа.
- Карайте... продължавайте - подкани той занемелите шопи. - Че това е даскалът... наш човек е. Научи ли, даскале? Научи ли, брате?..
- Научих - рече Андреа и приближи. - Те оттам ли са?
- Как ще са оттам! Оттам никого не пускат да дойде... Сядай, сядай, ей ти стол!.. Ракия ли ще пиеш или да ти донеса мастика?
- Не пия вече!
Ханджията го погледна учудено, недоверчиво, насили се да се усмихне и сложи пред него голям каленик, па го напълни със сливовица. Но Андреа го отмести настрана.
- Е разправяйте де!
- Ами стана, каквато стана; добре, че и нас не закачи - рече най-възрастният от белодрешковците, мъж с керемидено и сухо лице. - Черкези, нали ги знаеш, какво има да я разправяме.
- Много ли бяха?
- Бе, едни казват много - до сто ги наброяват...
- Как сто, нане! Ами онези, дето после дойдоха? - пресече го друг, по-млад, дългурест и пипонест, с рядко набола брада.
- Те, онези дойдоха наготово, Стойне!
Кои бяха първите, кои вторите, Андреа не знаеше, пък и за него това не беше от значение. Но той все по-развълнувано прехвърляше поглед от единия на другия шоп и в буйното му въображение препускаха побеснели черкези, обграждаха безпомощното село, стреляха и палеха.
- А вие... вие видяхте ли ги? - попита той, като несъзнателно се протегна за каленика и го притегли към себе си.
- Женорята ги видели... Ние бяхме за дърва...
Те разправяха как пушеците от пожара се носели чак до тяхното село. А после Стойне Дългиот се престраши и каза (той го беше сторил преди, но хубавите градски дрехи на Андреа сега го смущаваха), че вечерта се бил промъкнал с още неколцина до Горубляне и видял там какво е останало.
- Речи го, десетина къщи! Пък людете, като пощурели!..
- А те, нашите... не са ли се съпротивлявали? Чак толкоз ли са нямали оръжие?..
Стойне се поколеба.
- То пушнала там някоя друга пушка - рече той след минутка мълчание, - но да не са пушкали по-харно.
- Какво приказваш!.. Ония пладнешки разбойници връхлитат върху им... а вие... да не са пушкали!.. Народе, опомни се, опомни се, народе заспал!
- То... опомни се, ама като взели, та убили неколцина от ония... Проумява ли главата ти: убили мюсюлмани!..
- Всичките да са избили! Да не ги жалиш?
- Шшт! - извика изплашено бай Анани и бързешком погледна към преддверието на хана.
- Горублянци жаля, даскале. Лошо им се пише - поклати глава старият шоп, а с него и Стойне, и мълчалият досега трети, широкоплещест и як мъжага. - Тия заптии, дето ги срещнахме на ранина, по тъмно - едни, че после други, - къде отиват, мислиш ти? За какво отиват?
- Заптиите? А, да! Заптиите, те винаги... - И Андреа занемя.
Внезапно, сякаш бяха раздрали някаква завеса пред очите му, той видя всичко в оня жесток и безмилостен ред, в който би трябвало да го види още веднага, ако да не беше така погълнат от своите мисли. Черкезите нападат селото, селяните се бранят - и пак нападнатите виновни... Какво щеше да стане сега? Той огледа мрачните, разстроени лица на шопите, на ханджията, на клетия Герасим Кундурджията, комуто турци бяха задигнали щерката преди година и оттогава се пропи, на престарелия поп Христо със занесения поглед... Да, какво щеше да се случи? Всички очи край него го казваха: каквото се е случвало винаги, щом раята дръзне да дигне ръка, па макар и да се опази от разбойници.
- Хора - извика разчувствувано Андреа. - Братя!.. - Гласът му измени от вълнение. Той дигна каленика и отпи жадно от ракията. - Слушайте, иде краят им...
- Иде, иде, ама не се види - изпъшка ханджията. Той навярно имаше близки в Горубляне - я брат, я сестра, но знай ли какво е станало с тях? В сумрака на ниската вътрешна стая очите му сухо и злобно блестяха.
- От сигурно място научих, бай Анани! Дядо попе... Герасиме... Чувайте!..
- Кажи де, кажи...
- Плевен изцяло е обкръжен! Руснаците са вземали Дъбниците, Телиш... Руснаците са в Ябланица, братя!
- Ябланица? Че де е това Ябланица?