- Колко екзотично!.. - повтаряше с усмивка старата дама. - И какво тогава? Какво стана?..
Към тях се бяха присъединили сухият граф Тибо и фон Валдхарт, избръснатият до кръв възстаричък австрийски консул, чиято млада жена танцуваше със строителя на железниците. Дойде отнякъде и де Марикюр, помощникът на Леге, както винаги мълчалив и незабележим. Приближиха се и двамина турци. Но Андреа не се смущаваше и не искаше да знае за никого. Онова, което винаги бе смятал тъжно, сега в устата му ставаше смешно; премеждията му се превръщаха в приключения; близките земи се отдалечаваха с хиляди километри. Възбуден, защото вече толкова хора го слушаха, Андреа съзнаваше, че неговият французки не е за такъв салон, ала вместо да се стеснява, той нарочно подбираше по-пиперливи изрази и по тоя начин онова, което беше преживял през тригодишното си скитничество, като южните привечери сгъстяваше своите багри, ставаше някак интересно, характерно, сиреч екзотично, както казваше въодушевената, подмладена с двайсет години мадам Франсоаз.
22
Неда наистина беше смаяна, че вижда Андреа с майката на Леандър. Какво говори той толкова с нея? Какво я увещава? Дали не е пиян!..
За известно време тя бе уверена, че той се е напил, и това я хвърли в смъртен страх. Всичко пропадна, повтаряше си тя, докато се въртеше с Леге и все извиваше поглед към странната двойка, внезапно събрала тая вечер всичките й тревоги. Какво ли й говори сега? Какво ли се излага пред нея - а излага и мене, и всички ни...
Когато валсът свърши и двамата с Леандър се спряха при леди Стренгфорд, Неда използува един миг и незабелязано пак се извърна да погледне към Андреа и мадам Франсоаз. Изненадана, още по-разтревожена, тя видя, че край тях се беше образувала цяла компания. Не само мъже; повечето млади дами, които досега танцуваха, се бяха струпали там, и Андреа, допреди непознат, неочаквано се бе озовал в центъра на толкова много внимание. Той не седеше вече на канапето, а стоеше прав между високата синьора Джузепина и мис Една Гордън, твърде самостоятелна млада дама, милосърдна сестра в английската болница, за която Неда неведнъж бе чувала да се подмятат двусмислия. Тънък, странно преобразен и красив в черния фрак, той говореше разпалено, надвесваше се над мадам Франсоаз и чудно, никой не се подсмихваше. Дамите го слушаха с любопитство и игриво участие. А млечнобялата мис Гордън, както се стори на Неда, го гледаше и прекалено заинтригувана. Само от разказа му ли? Какво ме засяга мене! - рече си ядосано Неда. Както си иска, така да го гледа...
Тя се заслуша в разговора на своята компания. Леге казваше на Емили Стренгфорд, че най-сетне е получил известие от французкия Червен кръст.
- И какво гласи това известие, драги консуле? - попита с неземния си глас виконтесата.
- Възможно най-доброто, леди Емили!
- Най-доброто? Искате да кажете...?
- Ще бъдат изпратени санитарни мисии и при двете воюващи страни!
- О! - извика тя тихо. - Разбирате ли, Грин?
- Да, леди Емили. Французкото правителство все още се колебае... Прочее, това нас не ни засяга, нали?
- Да - потвърди тя. - Това наистина засяга другиго.
А мен? Мен засяга ли ме, мислеше мрачно Неда. Разговорът на ония там, при канапето, той ме засяга, да. Но всичките тези болници, недомлъвки... съмнителни известия за войната... Тя отново изви глава. Погледът й упорито се опря върху лицето на Андреа, извърнало в тоя миг профила си към нея. Колко е особено наистина челото му каза си тя и неволно си припомни как бе писала някога в своя ученически дневник: "... а челото му е така хубаво, че ми се иска да го целуна..." Тя ли беше писала това - тя, тринадесетгодишната! И защо задрасках тогава думичката "целуна" и я заместих с "погаля"? О, какви глупости си спомням. Детинщини... Но ето, аз не знаех, че той говори по французки? Отде е научил? Кога?
- С удоволствие приемам, леди Емили! Когато вие желаете - кланяше се до нея Леандър.
- Да, може би през седмицата ще ви се обадя.
- Уви, събитията се развиват твърде бързо!
- Признавам, тая вечер всички бяхме изненадани, консуле... Но... - Виконтесата едва-едва повдигна ръце, после безпомощно ги отпусна и тоя умерен, изискан жест трябваше да означава, че тя отдавна се е оставила на божията воля.
- Разбирам - поклати тъжно глава консулът, който не беше особено вярващ.