Но минаха се само два дни и целият град научи, че новодошлият комендант имаше и свои идеи за отбраната на града.
"Заповядвам - казваше се в нареждането, което глашатаят прочете в чаршията и пред черквата "Свети Крал" - всички поданици на негово императорско величество султана от София и околните села, немюсюлмани, до петдесет и пет годишна възраст и годни за работа, да се явят утре в зори на площада пред митрополията. Оттам вкупом ще бъдат отведени отвъд градския ров, дето ще работят всеки ден на табиите до окончателното им заздравяване, съгласно изработения за целта план. Всеки е длъжен да носи със себе си подходящ инструмент и храна, тъй като в тия важни за държавата на негово императорско величество султана часове, положеният с усърдие труд ще се смята за доброволна повинност и т.н., и т.н".
Накрая се казваше, че който не желае или е възпрепятствуван да работи на табиите, трябва да се откупи с по три златни лири на ден (откуп неимоверно висок и явно нарочно сложен), а който не се явеше или се откажеше от изпълнението на дълга си, чакаше го затвор.
Филип Задгорски и синовете на повечето от чорбаджийските семейства още начаса се отправиха към мютесарифство, то да внесат необходимия откуп. Климент, като мобилизиран в болницата, беше освободен от всякаква друга повинност.
Андреа и Коста отидоха заедно с бай Анани и синовете му, заедно с кундурджията Герасим и със стотици и стотици по-млади и по-стари от тях софиянци. Отидоха да работят и много от хората на барон Хирш, но драговолно, от нямане какво да правят, и срещу високо заплащане, тъй като те бяха техници, специалисти, а неочаквано се бе разбрало, че тъкмо от техници и инженери има най-голяма нужда.
27
- Дяволска работа!..
- Какво пак, Андреа?
- И на другата ми ръка излезе пришка.
- Ама пукна ли се?
- Не е още - изправи гръб Андреа, подпря се задъхан на мотиката и загледа зачервената си, подпухнала и кална ръка.
- На... Увий и нея - подаде му кърпата си Коста, който ринеше след него.
- Ех, даскале, даскале! - обади се един от мъжете, някакъв роднина на бай Анани, жилав, чепат шоп, отскоро погражданил се, с късо кожено кожухче, което не сваляше от гърба си, макар че челото и вратът му бяха плувнали в пот. - С тия, меките ръце, за писалка си ти, не си за мотика...
Околните се разсмяха.
- Стига, Тодоре! - смъмра го ханджията. - Бива си го той, нашият даскал... Те тия, с меките ръце, останаха в града, братовчед!
- Че е тъй, тъй е! - намигна шопът. - Само казвам, да беше сложил ръкавици...
- Чакай, бе! Я!.. Той да не е госпожица, бе Тодоре! - закискаха се пак мъжете.
Бай Анани измърмори нещо, погледна със свъсени вежди към братовчеда си, после към Андреа и внезапно също се разсмя.
- Бе, ще навикне той... Ще видите после, какъвто е млад...
Андреа слушаше мълчаливо, обвиваше дланта си и не се извръщаше.
- Дай да ти помогна - рече зад него Коста.
- Няма нужда.
- Цигара искаш ли?
Андреа се хвана за мотиката и не му отвърна.
Втори ден вече работеха. За проклетия през нощта бе валяло и те едва движеха краката си. А трябваше да копаят, да дълбаят безкрайните ровове, да издигат насип след насип; трябваше да укрепяват с колове размекнатата земя и да зидат дебели каменни подпори - все разбъркани, неопределени занимания, в които бяха впрегнати стотици люде и които, според специалистите на барон Хирш, щяха да превърнат старата слатинска табия в непревземаемо укрепление. Същото сигурно се вършеше и на другите шест табии, някои от които смътно се различаваха в сивата далечина на предиобеда.
- Чаушът! - извика предупредително един от по-далечните.
Мъжете усърдно се заловиха да копаят.
От тая страна хълмът не беше така стръмен и край пътя, който минаваше непосредствено зад старите укрепления, бяха стоварени купища дървен материал. Волски и биволски коли сновяха нагоре-надолу; от време на време преминаваше файтон, отрупан с любопитни кореспонденти, които зяпаха с бинокли наляво и надясно; техници прекосяваха, спираха се за миг при тоя или оня бруствер или се взираха в някакви нарисувани със синьо планове, като разпалено разговаряха по французки, по немски или по италиански.
Наблизо до каменните постройки, дето се виждаха дулата на старомодни топове, димеше огън и оттам именно се зададе нисък заптийски подофицер с разтворен шинел, с пищов в пояса и вместо пушка с дълга тояга в ръката. Лицето му беше черно и сипаничаво.