- Но той само се спря да почине! Чаушът се нахвърли.
- А! - размаха насреща му тоягата разкопчаният сипаничав чауш. - Познах те! И ти беше!.. Оня вика да не работят... Псува падишаха и вярата... а тоя с него, ефендилер, и той!..
- Дръжте го тогаз и тоя - заповяда офицерът.
- Това е незаконно!..
Ала преди още Андреа да изрече тези думи, неколцина от придошлите заптии го наобиколиха, откъснаха го от разтреперания Коста и го заблъскаха към поваления в калта шоп.
- Че вие защо... Защо брат ми...? - мушкаше се между заптиите Коста и ту умоляваше, ту гърчеше страшно лице. - Пуснете го, бе!.. Че какво ви е направил той...?
- Вържете го с другия! - разпореждаше се офицерът.
А в това време, привлечени от гърмежите, файтоните приближиха по пътя с галоп, извиха насам и остро се врязаха в оредялата тълпа.
- Какво става тука? - скочи веднага Амир.
- Тоя гяур, бей ефенди...
Амир погледна бегло поваления мъж и другия, наполовин закрит от заптиите, и върна ядосания си поглед на офицера.
- Глупак! Не видиш ли, че минават чужденци!.. Консулите са тук!
- Той... бунтува другите да не работят, бей!.. - изплаши се съвсем кривокракият. - И другият, тоя, правият... Заплашва ни!.. Луд човек...
- Откарайте ги в тъмницата!.. И да се докладва всичко на полковник Джани бей!
Към гнева на Амир, към яда му, че това се беше случило тъкмо когато той развеждаше важните чужденци, се притуряше и суетност. Той чувствуваше, че мисис Джаксън гледа и оценява всяко негово движение, всяка постъпка и от това неволно биваше по-рязък от други път.
- Какво става там, капитане? - посрещна го тя, изправена във файтона и отместила мигновено мъжките погледи към себе си.
- Едно неприятно произшествие, госпожо! - отвърна той високо, та да чуят и в другите файтони. - Някакви московски агенти... Подстрекават гражданите да не работят.
- О! - извика тя. - Нима? - И веднага извади бележника си и започна да пише.
Ала мъжете от другите файтони бяха слезли да се поразтъпчат и да разберат как точно стои работата.
- Но оня там...? Но, капитане! - извика внезапно Позитано.
Амир беше залисан с дамите и не го чу. Маркизът веднага се извърна към Сен Клер и Леге.
- Но тоя младеж, господа... правият... дето го блъскат... Той е нашият приятел... вижте сами!
- Наистина... Господин Будинов! - позна го изненадан и Леге. - Не, как може? Това е вече много, майор Сен Клер! - рече той с разтреперан от възмущение глас, като гледаше англичанина право в очите, сякаш му казваше: "И то след нашия разговор... След вашите уверения, че ще се спазва законността... хуманността..."
- Ще разуча - кимна Сен Клер. - Капитан Амир!
Различил гласа му между другите, младият адютант се освободи от дамите и приближи. Двамата се отстраниха.
- Наредете веднага да пуснат брата на Будинов - каза тихо майорът.
- Как? Брата на доктора? - изненада се адютантът.
- Там, правият. - Най-добре го освободете от работа - каза Сен Клер. - Консулите го познават... И изобщо съобразявайте се сега!
Амир внимателно срещна очите му. Като адютант на коменданта, той беше убеден, че разбира от голямата политика. Кимна.
- А другият? Той ги е бунтувал да не работят?
- Предполагам, че Джани ще се погрижи за него - рече неопределено Сен Клер.
Той се върна при консулите, каза, че е разучил случая и че младият Будинов ще бъде пуснат. След това предложи да продължат.
Но Леге извади часовника си и го погледна.
- Забавихме се, отива на единадесет. Аз трябва да се връщам - каза той замислено, спомнил си, че в дванадесет часа го викат на телефона от Цариград.
- Имате време да обиколим табията! - настоя Сен Клер. Не му се искаше да прекъсне разговора за войната, подхванат от самия него с надежда, че най-сетне ще сломи упорството на двамата консули, сиреч, че ще ги убеди да изпращат на своите правителства възможно по-благоприятни за турците доклади.
Андреа слизаше напряко по хълма, поглеждаше от време на време към града, спираше се и пак тръгваше... Другия, шопа, пребит и вързан, бяха откарали с някаква каруца. А той си отиваше в къщи... Отиваше си, съпроводен от погледите на приятелите си, тия насмешливи, озлобени, тия завистливи погледи, които сякаш още пробождаха гърба му. Какво искат от мене? Страхливци, мислеше той. Аз каквото можах, направих - и мен ме чакаше същото като Тодора... Виновен ли съм, че консулите се застъпиха?.. А ако бяха те на мое място, нима щяха да рекат: не, не ме пускайте!.. Знам ги, признавам ги... о, достатъчно вече ги познавам! И защо се срамувам сега от тях?..
Той стигна пътя, който се виеше край табията, и неусетно тръгна по него. Горкият бате Коста, само него съжалявам... Беше се побъркал от страх за мене... Той тръгна по пътя, а мисълта му не се откъсваше от Коста. Представи си изплашеното му лице и как после го прегърна, разплакал се като някоя жена от радост... От радост - докато другия го откарваха... Каква е тя, такава радост? И Андреа пак чувствуваше срам, и пак продължаваше да успокоява сам себе си и да си казва: поне направих, каквото ми беше по силите; а ония побягнаха...