Но Андреа духна кълбо дим и погледна към първите къщи на Подуяне, в което вече навлизаха.
- Такава е изглежда съдбата ни, господине - каза с ирония той. - Да протестираме - после да чакаме от тоя или оня милост... и да благодарим!..
Леге се окашля.
- Имате предвид и войната, нали?
- Всичко... целия живот. Или впрочем... Впрочем не! - каза Андреа убедено и както му беше в характера, не се поколеба да се отметне изведнъж точно на обратната страна. - Вие сам виждате кой ни подкрепи и в кого ни е надеждата - прибави той, забравил, че говори с чужденец.
- О да! - засмя се донейде сдържано, донейде изненадано консулът. - Макар че съображенията на Русия не са само тия, които вие мислите, драги ми Будинов!
- Съображенията са работа на дипломатите.
- Вие, струва ми се, погрешно ме разбрахте. Аз не оспорвам!.. Напротив, аз съчувствувам!..
Но Андреа вече не го слушаше.
- За нас, българите, са важни фактите, господине! - говореше той, без да съобразява, че наблизо беше един от складовете на железницата, сиреч, че хората наоколо може да разбират французки. - А фактите са красноречиви, нали? Колко месеци вече!.. Несгоди, кръвнини, жертви - сигурно десетки и десетки хиляди! Не съм ли прав? Кой друг ще ни го направи?
- Прав сте! Аз ви казах, не оспорвам!
- Прав съм, да! Помислете само за Плевен! И сега Орхание, Правец, Врачеш...
- О, та вие в това отношение знаете не по-малко от мен! - засмя се изненадано консулът. - Значи Орхание, Правец. Горкият мистър Сен Клер! А той е уверен, че християнските поданици на негово императорско величество са в пълно неведение...
Докато говореше, консулът не преставаше да наблюдава със смътно любопитство младежа пред себе си. Как е оживено лицето му! Тая усмивка на устните, която е ту иронична, ту горчива... Леге разбираше много добре защо майка му наричаше младия човек charmant. Но отде иде тогава неприязънта на Неда към него? - Тъкмо у нея, толкова благосклонната към всички други! Не е справедливост нейна страна, казваше си той, макар да му бе приятно, дето тя не се е повлияла от тъй силното очарование на Андреа. Не й отива да следва брат си в омразата му към техните съседи; защото аз неведнъж вече откривам, че по някаква причина Филип наистина ненавижда симпатичния доктор Будинов, пък и цялото му семейство...
Те стигнаха калния мегдан пред Чауш паша капу (той и сега гъмжеше от покрити с чергила обозни коли), и по моста над рова влязоха в града.
- В това отношение вие сте прав за Русия - каза Леге, щом отминаха моста и между буренясали гробища, между боклуци стигнаха опушената сграда на военната фурна, заобиколиха я и поеха към Сияуш паша джамия. - Всъщност ние виждаме само повърхността, формата, да... Кога и къде е нямало съображения! - продължи той, вече от любов към разговора, тъй като лесно се увличаше от такива теми. - Да вземем у нас революцията. Първата империя, втората империя... Последната война с всичките й ексцеси...
- И сегашната ви политика към нашата война!
- Така да кажем: и сегашната, при все, че тя не е толкова неблагоприятна, колкото вие предполагате - настоя той и му подаде отново цигара.
- Една лястовица не прави пролет, господин консуле!
- Лъжете се, драги Будинов! Но да оставим това. То е външното, формата, за която ставаше дума... В едно вие сте прав: същността е важна, така да се изразя, субстанцията на събитието. Иска ли народът войната, чувствува ли я като нужна, готов ли е да се жертвува за някакъв идеал, за някаква свещена кауза?..
- За братята си, господине! За братята си по кръв, по език, по вяра...
- Но да!.. Ето!..
- И не само защото са братя! А защото страдат... Страдат... а светът е глух! И вие... и другите - всички сте глухи!
- Глухи... не, силна е тая дума, млади приятелю! Невярна!
- А, така ли? Добре, чувате, разбирате, дори речи държите, във вестниците статии... И това е то! Това е!.. А кръв да пролеете? Да сложите собствената си съдба?..
- Разбирам, разбирам - заклима Леге, подведен от тона му.
Той бе подхванал разговора покровителствено благосклонно, тъй както говори човек възрастен, образован, високопоставен; при това обективен както винаги, Леге бе склонен и сега да обяснява и да оправдава всекиго от позициите на историята. Но ето, че младият Будинов излизаше само от чувствата си, макар да имаше основание; той беше пристрастен, вълнуваше се и се измъчваше, и това вълнение, тая горчивина и мъка така напомняха на консула за Неда при подобни разговори, че той неусетно се вдаде напред и като продължаваше да клима съчувствено, каза с нов, доверителен глас: