Когато Андреа удари с чукалото по вратата на Филаретова, Сали се стресна на капрата и се извърна да види кой го е събудил. Той позна Андреа - много пъти бе возил брат му, доктора; и последния път до французкото консулство пак той ги вози.
- А, ти ли си? - рече той, като на стар познат. - Виж ти... Пък аз мислех, че всички са ви взели да копаете на табиите!..
И преди я нямаше в гласа му затаената острота, с която мюсюлманите говореха на раята. Но откак се върна окуцял от фронта, откак стана файтонджия, обратно на онова, което можеше да се очаква, Сали съвсем се бе променил. Той като че ли все дремеше или си мислеше за нещо и будните му часове бяха една непрестанна благодарност към аллаха, че го е оставил жив... Но погълнат от своите грижи, враждебен, Андреа само рече:
- И тук не може без хора, Сали ага!
- Тъй, тъй, Андреа ефенди! - заклати се на капрата турчинът. - И в табора като бяхме, тъй казваха: едни са тук, казват, пък другите са при жените си... Хи-хи!.. Войната, казват, гълта! Деца трябва да се правят...
Глупак, мислеше си Андреа. Но хубаво са ви нагласили вас там... Той повече и не го слушаше, защото отвътре се зачу шляпане на чехли и някой попита кой е и кого търси. Когато му отвориха, той видя топчестото румено лице на слугинчето, попита за Госпожата и тръгна нагоре по познатата стълба, като при всяко стъпало сякаш чуваше туптежа на собственото си сърце - но не сегашния туптеж, а някогашния, когато за първи път се качваше към един нов свят на други желания и други стремления...
- Трябва да я почакаш Госпожата - говореше отдолу слугинчето. - Отиде у болницата при милостивата... Ще се върне ей сегичка, че я чака...
Той не слушаше, усмихваше се възторжено на спомените си, бутна горе открехнатата врата на салона и влезе.
Първото нещо, което видя в полумрака, беше някаква жена; стройна, млада жена, повече почувствува той, отколкото си го помисли. Тя стоеше права в насрещния полусенчест край на салона, гърбом към него и дигнала глава към осветената от отражението на прозореца картина (картина, която сам Андреа бе гледал неведнъж, защото тя представляваше пустинята на Гиза с трите пирамиди и полузарития сфинкс - не кой знае какво произведение, но рисувано от похватна ръка, с леки акварелни тонове и много слънце). Това беше последният пейзаж на Сава Филаретов, направен седмица преди да умре в Кайро. Младата жена съзерцаваше картината, а Андреа съзерцаваше нея. Той нито се запита коя е - някоя от англичанките в болницата ли е, - само му беше приятно да наблюдава нейния източен гръб, ханшовете й, деликатно очертали се в скъпия шал, с който бе наметната... И внезапно оня, споходилият го в стаичката на Мериам копнеж пак избликна в него, един копнеж за красота, за изящество, за чистота... Не, и тоя миг ще мине мимолетно, видението, там, в полумрака на ъгъла, ще се обърне, ще стане реалност и пак всичко ще бъде по дяволите...
И наистина, сякаш почувствувала по някакъв необясним начин присъствието му, младата жена отстъпи крачка от картината, излезе в светлината и се обърна.
- Извинете - рече Андреа по французки. - Аз... - Но занемя с отворена уста. Насреща му стоеше Неда, не по-малко смутена от него, и го гледаше, сякаш виждаше призрак. Гледаше го с неприкрит страх, с почуда, тъй като само преди миг, докато съзерцаваше пирамидите, пустинята, мисълта й я беше отнесла към приема в консулството... И пак го беше чула да разправя и да се смее, и да бъде такъв, какъвто тя по-рано никога не подозираше, че е...
- Трябваше ми Госпожата! - каза той, като се силеше да преодолее своето смущение, а чувствуваше, че всеки миг може да стане груб.
- Отидоха с Филип тук... в болницата... При милостивата леди - каза тя. Възпитанието й даде сили, тя първа се овладя. - Заповядайте... Седнете, скоро ще се върнат.
- Не, благодаря, вие можете да седнете, аз ще остана прав!
Колко странно, мислеше си той, тя пак ми говори на "вие"?.. Дали се преструва или наистина сме вече толкова възрастни! И той я погледна. Но щом я погледна - и срещна при това погледа й, - той отново почувствува онова вълнение, което го срещна на вратата, то зазвуча като музика в душата му; и така хубава му се стори тя, така не можеше да отмести поглед от изтънченото й лице, че се ядоса на себе си. А оня ден на приема не беше ли същата? О да, тя и тогава го беше изненадала, и тогава той се беше възхитил, ала нямаше я тая неземна музика, само оживление, възбуда, опиянение, дързост имаше тогава... А сега бяха сами тук, между тези четири стени, всеки миг можеха да дойдат другите - ах, за какво всъщност търсеше той Госпожата? - ще влязат и тогава всичко ще свърши... И в някакво странно противоречие със себе си, с онова свое необяснимо желание да се измъчва сам, той каза: