Слънцето вече докосваше хоризонта, когато Рижия помоли:
— Момчета, нека идем някъде да хапнем…
Игор се засмя:
— Къде?
Около нас се простираше безкрайното степно море. Трева, малки сини цветчета, рехави храстчета. Въздухът тихо звънеше — някакви насекоми си бяха устроили вечерен концерт. Изпод краката ни понякога излитаха птици. Истински рай за ентомолозите и орнитолозите, желаещи да изучат степта в изначалния й вид. Само че никой не беше предвидил кафене или закусвалня наблизо.
— А къде отиваме тогава? Да не би наоколо да няма нито една къща?
Игор погледна към мен. Аз — към нежнорозовите облаци, плаващи в потъмнялото вечерно небе. Някъде отдясно миришеше на къща — пресен, току-що изпечен хляб, печени котлети, хидрол — гориво за флаер. Но не ми се ходеше там. Някакво шесто чувство ме предупреждаваше.
— Не знам — с най-безгрижния си той отвърнах аз.
Игор изхъмка недоверчиво и извади от джоба си две малки шоколадчета. От едното хитро гледаше патока Доналд с шоколад в човката си. На другото беше изобразен Мики Маус. Неговият шоколад надничаше от плътно свития му юмрук. Видът на мишока беше войнствен — явно не възнамеряваше да дава шоколада.
— Хранете се — каза Игор с тона на грижовен възпитател в детската градина.
Ние с Рижия едновременно разкъсахме обвивките на шоколадите. Мики Маус на моя се размърда и разтвори длан. Очите му заблестяха и тънък, познат от хилядите анимационни филми глас каза:
— И аз, и всичките ми приятели обичаме шоколад с ядки на фирмата „Байлейс“!
Записът свърши, Мики Маус на картинката застина. Мишока подаваше шоколада. Дори на рисунката изглеждаше апетитно.
— А моят мълчи… — обидено започна Рижия. Но беше прекъснат от пронизителния възглас на Доналд:
— Мики е прав, но шоколадът „Меден“ на фирма „Байлейс“ се доставя дори на астронавтите от Десантния Корпус!
Игор замислено каза:
— Та те са скрили в тази обвивка не само високоговорител и синтезатор на глас, но и логически блок! Ако имахме повече шоколадчета, рисунките щяха да се скарат, изяснявайки чий шоколад е по-вкусен!
Рижия се засмя: изглежда си представи каращи се обвивки. Игор продължаваше:
— За да измислят и произведат тази глупост, десетки хора с години са работили над микросхемите, изобретявали са рисунки, движещи се върху обикновена хартия…
— Това е течнокристална рисунка — вметна Рижия. — Четох…
— И аз. Ти би ли искал да седиш пет години в лаборатория, учейки Доналд да отваря нарисуваната си човка и да рони нарисуван шоколад?
— Не.
— И аз не искам. И Миша. Затова сме тук, в степта. Защото сме родъри, хора на пътищата, скитници и пътешественици! Ние не се занимаваме с безцелна работа, не се преструваме, че сме нужни на този свят. Ние просто живеем!
Усетих, че Игор се въодушеви. Сумрак, лек ветрец, раздвижващ неговата седемцветна коса, нов зашеметен слушател…
— Затова отново и отново хората изоставят домовете си и излизат на пътя. А всички пътища се сливат в един, чието име е живот. Затова…
— Затова ще нощуваме под открито небе — вметнах аз.
Игор млъкна обидено.
— И, както изглежда, под дъжда — уточни Рижия.
Обикновено вземаме със себе си палатка и още някои неща от туристическата екипировка. Но този път се оказахме на пътя твърде неочаквано. Наблюдавах как Игор се опитва да направи колиба от невинните храстчета. После погледнах към Рижия. Рекламираният от Доналд шоколад не го беше утешил. А от север наистина идваха облаци. Някъде далеч, на около петдесет километра оттук, вече валеше…
Аз въздъхнах:
— Игор, на около половин час път има нечий дом.
— А?
— Там сега вечерят.
Игор ритна съоръжението си и сплетените връхчета на храстите се изправиха.
— Тогава какво се правиш на интересен? Голямата Змия… Змия си ти, а не Чингачгук. И шоколада ми изплюска…
Не започнах да се оправдавам. Дори сега не ми се искаше да отивам в тази къща.
Закъсняхме за вечерята. Каменната къща, заобиколена от малка градинка, изникна в степта като мираж. Сред дърветата приглушено светеше късия ствол на флаера. Носещите плоскости потрепваха, сигналните светлини примигваха, но в кабината нямаше никой. Сигурно компютърът извършваше тест-проверка на машината.
На поляната пред къщата възрастен мъж с подгънати до коленете дънки изгребваше сухите листа на купчина. Игор с опасение ме погледна и аз се усмихнах ободрително — мирисът на горящи листа не ме дразнеше. Мъжът се обърна и на лицето му се появи нещо като удовлетворение. Той се подпря на дългото пластмасово гребло и мълчаливо зачака.