— Не знам. Най-вероятно — на никого.
Игор въздъхна:
— Значи съм прав… Ние живеем — или доизживяваме? — в света на машините и компютрите. Те изместват хората отвсякъде и нищо не може да се направи по въпроса, това е прогресът. С истинска работа е заето по-малко от двадесет процента от населението. Останалите или стават родъри, или… — Игор направи пауза, — имитират бурна дейност. Разбира се, в онези области, където е възможно: литература, живопис, история, археология, филология… Можеш да размажеш синя боя по петдесетина платна, да ги окачиш по стените на специално построена за целта галерия и да се смяташ за самобитен художник. Обществото ще позволи, то е богато. Родърите са по-опасни за обществото, но по същество и те са търпими…
Мистър Еванс го слушаше напълно сериозно. И внимателно.
— Точно така, приятелче — тихо каза той. — Разсъждаваш напълно логично. Само че — от позицията на самотник.
— Тоест? — поинтересува се Игор. — Вашето обръщение „приятелче“ го възприемам…
— По отношение на биовъзрастта — без усмивка довърши мистър Еванс. — Ти си прав, живеем в трудно време. Времето на безгрижието. Светът винаги е вървял напред благодарение на единици хора. От първобитните пещери към далечните звезди са ни извели гениите. Онези, които измислили колелото и спирачката за колелото. Пеницилина и многостепенните ракети. Генното инженерство и компютрите…
Сякаш ме обляха със студена вода. Да не говорим за генното инженерство! Компютърните дискети ме зашлевиха по лицето с твърда, кафява миризма. Флаконът с лекарство на масата — със задушлив искрящ облак. Не бива!
А бащата на Тими, без да забелязва болезнените ми гримаси, продължаваше:
— Преди имаше работа за всички. Но сега не са нужни хиляди хора, за да построят измисления от гения ракетоплан. И не са нужни още стотина, за да хранят гения и строителите. И десетки от онези, които да лекуват и забавляват стотиците и хилядите, също не са особено нужни…
— Киберхумористи още няма — неочаквано възрази Игор.
— Да, но това са дреболии. Така че в предпоставките си прав. Изводите ти са грешни.
Мистър Еванс вече не гледаше към Игор. Той въртеше в ръка писалката си и тихо, сякаш на себе си, говореше:
— Талант може да се намери у всекиго, само че засега не успяваме да го направим. Но има и друг изход. Да работиш, дори и талантът ти да е една милионна част, а останалото — просто труд и търпение. Да работиш, знаейки, че никога няма да сътвориш чудо, че през целия си живот ще останеш един от милионите неталантливи, които ще донесат полза колкото един-двама истински гении.
— Себе си ли имате предвид? — твърдо, без да се колебае, попита Игор.
— Да.
Мистър Еванс остави нещастната писалка, огънала се в ръката му в причудлив възел.
— Аз работя в програмата „Конвергенция“. Това е създаване на единен език, основан не върху смес от най-известните и прости езици, като есперанто, а върху принципа на логемите.
— Логеми?
— Да. Логемите са логически единици на речта, съчетание от звуци, което на всеки език има еднакъв смисъл.
Игор се разсмя:
— Глупости. Това е невъзможно.
— Възможно е. Вече са отделени шейсет и три логеми. Те са разбираеми за всеки човек по света, без превод. И всяка от тези логеми е открита от лингвисти-гении, лингвисти по природа, с дарба от бога. Може би в техния труд има част от такива като мен, дори лично от мен. Но това е невъзможно да се изчисли — толкова е малка.
Мистър Еванс кимна към рафтовете и безбройните дискети със записи:
— Аз изучавам еволюцията на собствените имена и местоименията в латвийския език през двайсети век. С какво и как това ще помогне на Шарл Дежоа или Чери Сайн — нямам представа. Възможно е и да помогне.
— Шарл Дежоа — това е онзи, който разшифрова сигналите от Маяка на Пилигримите? — замислено попита Игор. И, без да чака отговор, попита: — А вие можете ли да произнесете поне една логема?
— Мога.
Ние с Игор замряхме. А бащата на Тими направи някаква гримаса, сякаш раздвижваше бузите си, пое въздух и произнесе… нещо кратко, отривисто, почти незапомнящо се. И абсолютно безсмислено.
— Естествено, че не разбрах — засмя се Игор. — Ама че логема! Не действа на родъри.
— Не, не разбрах — с известно съжаление казах и аз. И в този момент осъзнах, че отговарям на сякаш непроизнесен въпрос. След миг го разбра и Игор.
— Точно така — усмихна се мистър Еванс. — Произнесох въпросителна логема — логема за разбирането. Тя ви се стори безсмислена, но осъзнахте съдържащия се в нея въпрос.