Потискайки въздишката си, вдигнах вестника и започнах да го прелиствам, за да се развлека. Прочетох всичко, което изглеждаше интересно. Нямаше особени новини. Готвех се да зачета уводната статия, когато погледът ми бе привлечен от едно съобщение на последната страница. Малко съобщение, само от три реда, което ме накара мъчително да трепна, а след това да седя дълго неподвижен.
Под заглавие „Заминаващи параходи“ стоеше краткото съобщение:
Пасажерският параход „Алгоа“ на компанията Клен отплува днес от Уинтън за Лагос и Златния бряг. С него заминава група труженици за колонията Кумаси.
Прочетох съобщението няколко пъти, като дете, което учи урок, сякаш не можех да се уверя дали съм го разбрал, а докато го четях, в топлата стая лъхна студ и лекото подсъзнателно оживление, което почувствах следобед под бора, внезапно се изпари. Но и това се свърши вече… завинаги се свърши. Откакто бях узнал, че Джин ще замине с този параход, очаквах с ужас вестта за отплуването му. Той бе заминал вече. А това заминаване, това отделяне на парахода от брега, това бавно отдалечаване към хоризонта беше символ на окончателна, безвъзвратна раздяла… на самотен фар, който претърсва пустинното море, на премигващ и угасващ лъч. Тя не бе дошла, не бе написала дори дума за сбогом. Това беше най-голямото мъчение, то ме засегна най-дълбоко.
Много време — може би цял час, при все че не зная точно колко — стоях така, загледан в огъня. Потънал в скръбните си и тежки мисли, чух някъде далеко стъпки и гласове. Не мръднах. Все едно дали беше Мак Келър или докторът, нямах сили да понеса сърдечното ръкостискане и любезното съчувствие, което и двамата щяха непременно да ми поднесат.
Докато седях така, безмълвен и неподвижен, вратата зад мен се отвори почти безшумно. В очакване да чуя нечий гръмък глас, аз не мръднах, но постепенно усетих как някой застана съвсем тихо зад гърба ми и това съзнание ме накара да обърна глава. После вдигнах бавно безучастния си поглед.
Отначало помислих, че пак се разболявам. Това беше сигурно някаква нова халюцинация, едно от ония трескави видения, които ме бяха измъчвали доскоро. После във внезапен проблясък разбрах, че е тя, обясних си и защо е дошла. Забравил бях, че заминаващите параходи прекарват често нощта в устието, за да дочакат изостаналите пътници и благоприятния прилив. И тя бе дошла най-после да се сбогува.
Тежките ударя на нещастното ми сърце бучаха в ушите, пред очите ми се надигна мъгла, през която я гледах, без да продумам. Също тъй мълчаливо ме гледаше и тя. При все че беше още слаба и бледа, следите от боледуването почти не личаха в кестенявите очи, светлото лице и лъскавата коса. Неволно сравних собственото си състояние с нейната ведрина. Аз се бях свил тук изтощен и сломен, а тя заминаваше твърдо, съзнателно, почти напълно оздравяла. И роклята й дори, тъмносива с по-светла копринена украса, беше съвсем нова, купена без съмнение за пътешествието. Със свито от болка сърце забелязах също, че е сложила зелената огърлица, която й бях подарил.
Изправих се полека в креслото. Видях, че устните й се готвят да заговорят. Трябваше да се подготвя за този удар.
— Как си, Робърт?
— Никога не съм се чувствал по-добре. Не желаеш ли да седнеш?
— Благодаря. — Тя говореше тихо, но в пълно самообладание.
И седна срещу мен съвсем изправена, стиснала ръце в ръкавици, все още неотделяща поглед от мене. Като гипсова статуйка, казах си аз, огорчен от това спокойствие, което сам не можех да постигна. Стиснах зъби, за да сдържа неволния израз на чувствата си.
— Поправила си се напълно — казах аз.
— Да, имах щастие.
— А пътуването по море още повече ще те укрепи.
Тя не обърна внимание на този удар. Мълчанието й засили моята мъка. Сложих ръка върху вестника на коленете си.
— Току-що прочетох, че заминаваш. Много мило, че намина да ме видиш. Как е Малкълм? На парахода ли е?