Тя плачеше вече неудържимо и докато седях пребледнял и вцепенен, неспособен да мръдна вдървените си устни, промълви:
— Робърт, скъпи Робърт, ти трябва да ме смяташ за най-нетърпим… най-непоследователен човек. Но събитията са понякога по-силни от нас. О, скъпи, аз напуснах Блерхил, напуснах родителите си, напуснах завинаги всичко. И ако още желаеш, готова съм да се омъжа за теб, когато и където искаш… Ще отидем в Лозана: ще работим заедно… ще бъдем добри и внимателни един към друг.
В следния миг тя беше в обятията ми, притиснала сърце до моето, задушавана от ридания. Устните ми се движеха безмълвно. Сърцето ми, преизпълнено от безгранична радост, щеше сякаш да се пръсне.
Далеко някъде, като от друг свят, се чу ново отваряне на входната врата, чуха се стъпките на Мак Келър и доктор Галбрейт, предпазливия шепот на старицата, която ги посрещаше в хола.
Това нямаше значение сега. Аз не бях вече сам, мракът се бе превърнал в дневна светлина, животът започваше отново. Ние щяхме да си пробиваме заедно път в неизвестността. Да, в тайнствения плам на този миг всичко беше пак възможно, не можеше да има дори помисъл за неуспех и щастието изглеждаше вечно.