Доброто ми мнение за Люк се засили още повече. Като човек, мечтаещ за луната, и аз копнеех отдавна за такава машина, която би могла да ме носи поне със седемдесет мили в час. Много би ми се искало да поразгледам това чудо, но мис Джин бързаше да ме поведе обратно покрай къщата, за да излезем на шосето. Тя нагласи по-добре шапчето върху кестенявите къдри, погледна внимателно часовника си и отбеляза решително:
— Имаме цели три часа. Ще се опитаме да видим всичко.
— Не можем ли да си починем малко? — предложих аз, като погледнах двата стола в един засенчен ъгъл на верандата. Не бях спал половината нощ, за да обмислям как ще получа култура от взетите образци кръв.
Тя се засмя весело и забеляза дяволито, сякаш бях казал нещо смешно:
— Вие сте наистина чуден човек, мистър Шенън. Та ние едва сега тръгваме.
Готов съм да се закълна, че никога не е имало по-добросъвестен водач и по-предан чичероне от хубавичката дъщеря на блерхилския хлебар.
Тя ме развеждаше усърдно и неуморно из новото и старото градче. Показа ми общината, библиотеката, франкмасонския храм, мавзолея на херцозите, старите предачници по Котарс роу, останките от римската стена (три разрушени камъка) и най-после, с истинско благоговение, салона на Братството на Лямблейн. Посочи ми дори точно мястото на кръстопътя, където провидението бе съборило Клевърхауз от коня, когато се опитвал да разпръсне едно тайно молитвено събрание.
Когато вече се зарадвах, че поклонничеството ни се е свършило, тя ме погледна тайнствено, пое си за миг дъх и с весело кимване ми подсказа, че е оставила най-хубавата изненада за края.
— Не можем да пропуснем белите крави — заяви тя и добави кокетно, сякаш четеше от пътеводител: — Те са нещо неповторимо.
За да видим тези баснословни животни, докарани тук — както ме предупреди тя — от бащата на покойния херцог, който ги взел от прочутото стадо в Шато льо Роа, Франция, трябваше да се върнем на около две мили и да влезем през вход с високи колони в обширно имение, наричано Хай парк, което покойният херцог благоволил да отдели от собствените си владения и да подари на града.
То беше наистина прекрасна местност с гори и ливади, запазила и досега някогашния си вид на частен имот — защото наоколо не се виждаше жива душа.
Но мис Лоу не можа да намери кравите. При все че ги търсеше усърдно и пламенно, сякаш бе заложила в това начинание честта си, като ме мъкнеше със себе си по хълмове и долища, през дървени стъпала и обрасли с храсталак полянки, оглеждайки се все по-загрижено и смутено наоколо, тя бе принудена най-после да се спре на върха на последния тревист хълм и, поглеждайки ме засрамено, да се признае за победена.
— Съжалявам, мистър Шенън… — добави тя в последен изблик на засегната гордост. — Наистина невероятно.
— Навярно са се скрили от нас сред дърветата.
Тя поклати глава, без да усети шегата ми.
— Такива хубави животни. Млечнобели, с прекрасни извити рога. Трябва да са ги прибрали за през зимата. Друг път ще ви ги покажа.
— Добре — казах аз. — А сега да поседнем.
Денят беше съвсем тих и сравнително топъл за сезона, леко забуленото слънце пръскаше кехлибарен светлик, който отразяваше гледката с покоя на някакъв незнаен свят. Очертанията на стихналата гора изчезваха някъде под нас, закривайки рекичката, която споделяше общото настроение и се промъкваше с притаен дъх от вир до вир, като налагаше и на нас същото безмълвие.
Докато мис Джин Лоу, седнала до мене, дъвчеше стръкче кафява орнаментна трева и загледана право пред себе си все още мислеше за поражението си, аз се облегнах на лакът и започнах несъзнателно да я изучавам, като се опитвах да разгадая наслуки личността й. Не можех да променя, разбира се, мнението си за нейното простодушие, но бях все пак принуден да призная, че тя е безусловно най-естествената от малкото млади жени, които бях срещал. Тя излъчваше, особено сега, поразителна младежка свежест. Кестенявите й очи, косите и кожата й подхождаха на гористата местност така, както й подхождаха изпънатата шия и твърдата брадичка. Зъбите, които дъвчеха жилавата трева, бяха бели и здрави. Наблюдавайки я отстрани, човек почти можеше да забележи кръженето на топлата кръв в нежната извивка на горната устна. Но от нея лъхаше преди всичко необикновена чистота. От нямане работа реших, че тъй като тази добродетел е на второ място след благочестието, мис Лоу сигурно се мие цяла сутрин и вечер с уиндзорски сапун. Уверен бях, че цялата й видима и невидима същност е чиста и неопетнена.