Поставих отново епруветката във водата. Погледнах регулатора и затворих цинковата вратичка. После съвсем простичко й обясних какво съм намислил.
Страните й поруменяха от възторг. Светналият, дълбоко развълнуван поглед блуждаеше из стаята, като се спираше ту на инкубатора, ту на мен. Сърцето ми туптеше неудържимо. За да прикрия вълнението си, отидох до прозореца и го вдигнах; в стаята нахлу поток от слънчева светлина. Къдрави облаци се гонеха навън по ясносиньото небе. Аз се обърнах към Джин.
— Робърт — каза бавно тя, — ако дойда да работя с теб… защото мисля, че работата ти е наистина от значение… обещаваш ли честно да удържиш на думата си?
— Да — казах аз.
Видях как гърдите й се повдигнаха във внезапна въздишка. Аз продължавах да я гледам, а тя остави книгата, свали шапката си и започна да сваля ръкавиците.
— Добре — каза тя. — Да почваме.
V
Всяка сутрин след десет часа Джин идваше направо от лекции в лабораторията, където аз вече работех, вземаше престилката си от закачалката зад вратата, навличаше я и се залавяше методично за работа в другия край на дългата маса. Разменяхме само по някоя дума или дори само усмивка при влизането й. Понякога, когато бивах зает с изчисления, аз се преструвах, че не съм я забелязал, като се надявах да я успокоя напълно с това безразличие. Но тя беше все пак тук и когато по-късно поглеждах предпазливо, можех да видя колко сериозно и съсредоточено мери и титрова разтвори зад натрупаните бюрети, а след това записва всичко в измачкания черен дневник.
Както и предвиждах, нейното старание и грижлива точност бяха извънредно полезни за мене, особено при приготвяне на стотиците предметни стъкла, които трябваше да изследвам. Работата беше трудна, уморителна и опасна, защото тези култури в бульон бяха крайно заразни. Но Джин работеше спокойно, уверено, всецяло погълната от работата си, без да вдига глава и нито веднъж не направи грешка. Когато усетеше, че я наблюдавам, тя прекъсваше работата и ми отправяше безмълвен, но красноречив поглед, който още повече ни свързваше в общите усилия. Свежият пролетен въздух нахлуваше през отворения прозорец в мрачната ни стаичка, донасяйки тихи отзвуци от външния свят — тътнеж на превозни средства, изсвирване на параходна сирена, звънка песен на далечна латерна. Присъствието на Джин, така сдържано и спокойно, ме вдъхновяваше към непознат досега устрем.
В един часа прекъсвахме работа, за да обядваме. При все че в съседство имаше едно-две добри кафенета, по-удобно, по-приятно и евтино беше да се храним в лабораторията. За тази цел всеки от нас внасяше известна сума и още на идване от гарата Джин минаваше през пазара, отгдето донасяше всеки ден най-различни провизии. След като потапяхме в продължение на три минути ръце в сублиматов разтвор — предпазна мярка, за която аз непоколебимо настоявах — сядахме върху дъската на прозореца, всеки с чиния на коленете, за да се храним на чист въздух. В облачни и студени дни ядяхме супа, която стопляхме на бунсеновата лампа. Но пиршеството ни се състоеше обикновено от пресни пирожки, студен салам, дънлопско сирене и ябълки или череши за десерт. В двора пред прозореца имаше един дрозд, който идваше редовно всеки ден да сподели лакомствата ни. Когато видеше, че имаме череши, той кацваше на китката на Джин и неистово чуруликаше от радост.
В седмия следобед, докато работехме мълчаливо, чух стъпки и се обърнах. Прегърбен, в закопчан догоре избелял редингот, втренчил поглед в нас, професор Чалис стоеше на прага и подръпваше сребристите си мустаци.
— Намислих да намина към вас, Робърт — каза той, — да видя как върви работата ви.
Станах веднага и го представих на Джин, на която той се поклони според някогашния обичай. При все че беше достатъчно учтив да не се издаде, видях, че ни гледа с изненада, любопитство и недоверчивост. Но скоро разбрах, че Джин му се понрави, защото ми смигна усмихнато, напълно успокоен.
— При научни изследвания, Робърт, половината битка е спечелена, щом имате подходящ помощник.
Той се засмя при тия думи, сякаш бе казал сполучлива шега, после обиколи помещението, като разклащаше леко епруветките с култури, преглеждаше предметните стъкла, надникваше в бележките ни без да продумва, но със спокойно одобрение, което ни вълнуваше повече от всякакви слова.
След като завърши прегледа, се обърна и ни погледна.
— Ще ви доставя нови проби, от други области… от континента… където все още ме уважават. — Той млъкна, после ни подаде и двете си ръце. — Продължавайте! Продължавайте! Не обръщайте внимание на такава старина като мене. Просто продължавайте!