Думите не бяха нищо особено, но в очите му съзрях живо пламъче, което не святкаше по-рано в тях.
Отсега нататък той идваше редовно да ни навестява, като донасяше не само обещаните проби, но неведнъж и някакъв принос към обеда ни. Седнал на стол, с бастун между коленете, облегнат с разтреперани ръце на кокалената дръжка, той ни наблюдаваше изпод гъстите си вежди със светнали очи да си разделяме баница с месо или страсбургски пастет. Привързаността му към Джин се бе засилила, той се държеше към нея очарователно, с рицарска любезност и дяволито младежко добродушие. Не хапваше никога с нас, но приемаше да изпие чашка кафе, което тя му приготвяше, а след това й искаше с особена любезност разрешение да запуши, като подрязваше внимателно и запалваше малка пура, удоволствие, което си позволяваше твърде рядко. Докато сините спирали се извиваха и разсейваха, той ни разказваше спомени от студентските си години в Париж, където бе учил в Сорбоната под ръководството на великия Дюкло.
— Нямах пари по онова време. — Той се засмя, след като ни бе описал един неделен ден, прекаран в Барбизон. — Нямам и сега. Но винаги съм бил щастлив, защото се бях отдал на работа, с която не би могло да се сравни нищо на света.
Когато го изпратихме, Джин въздъхна дълбоко. Очите й блестяха.
— Колко е мил, Робърт. Голям човек. Толкова много го обичам.
— Ако съдя правилно, и той те обича. — Аз се позасмях лукаво. — Но дали семейството ти ще го хареса?
Тя наведе поглед.
— Да продължим работата си.
По това време бяхме успели вече да отделим от многобройните млечни проби в съвсем чисто състояние един грам-отрицателен организъм, бацила Банг, открит от датския учен Банг, който го смяташе за причинител на едно остро заболяване у добитъка, широко разпространено из целия свят. Този бацил беше следователно причина за заболяванията и на нашите крави. И наистина, от изчисленията, които направих, излизаше, че около 35 на сто от добитъка в нашия край, без да говорим за овце, кози и други домашни животни, бяха носители на този бацил, който ние отглеждахме в големи количества в специална бульонна среда.
Имахме вече в чист вид и Брюсовия бацил на малтийската треска. Получихме го от проби, които бях взел по време на престоя си в Далнейр от болни от така наречената инфлуенца, както и от пробите, донесени неотдавна от Чалис. По този начин бяхме в състояние да сравним двата бацила — намерения в кръвта на животните и намерения в кръвта на хората, да анализираме различните им реакции и да открием дали има връзка между тях.
Опитите, които правехме, бяха извънредно сложни и отначало беше трудно да се установи значението им. Но след като положителните изводи започнаха да следват един след друг, у нас постепенно изникна предположението, основано отначало само на догадки, а по-късно и на солидни доказателства, което действително ни смая. Когато то ни се натрапи, ние се спогледахме недоверчиво.
— Не може да бъде — казах бавно аз. — Невъзможно е.
— Би могло — отвърна логично тя. — Напълно е възможно.
Аз притиснах с две ръце главата си, раздразнен от спокойната й едностранчивост. Д-р Мейтърс ме бе задържал до късно в амбулаторията предната вечер; той ми възлагаше напоследък все по-многобройни задължения и напрежението от двойната работа започваше да се проявява.
— За бога — казах аз, — да не избързваме със заключенията си. Предстоят ни още седмици работа, докато стигнем до опита с антиген.
Но доказателствата продължаваха да се трупат и в края на третия месец, когато наближавахме вече решителния опит, и двамата бяхме обзети от дълбока, растяща възбуда. Нервното напрежение през часовете, когато бяхме принудени да чакаме аглутинацията, беше почти непоносимо и тъй като не беше необходимо да стоим през това време в лабораторията, ние се измъквахме да се поразсеем за час-два из близката околност на Уинтън.
И дума не можеше да става за мотоциклета, защото и Люк дори не знаеше, че се виждаме, но трамваят ни беше под ръка и ни отвеждаше за двадесет минути до любимото ни кътче — Лонгкрег Хил, гориста, още незастроена височинка, отгдето имаше хубава гледка към реката. Тук сядахме на една обрасла с мъх скала да гледаме как фериботи и малки параходчета с гребни колела сноват нагоре-надолу по широката река, а градът се губи в златиста омара под нас, издаван само от някой проблясващ купол или островърха кула. Говорехме главно за задачите, които ни предстояха в работата, и разисквахме с вълнение и надежда изгледите за успех. Понякога, уморен и все пак омагьосан от чара на момента, аз лягах, затварях очи и започвах да мечтая на глас като провинциалист; да мечтая за Сорбоната, която професор Чалис ни бе описвал така живо, да мечтая за живот, отдаден на чисто научни и от нищо неспъвани изследвания.