— Помниш ли как ми се разсърди един ден, Робърт?
— Решително отричам да съм се разсърдвал някога.
— О, разсърди се. Когато счупих центрофугата. Без малко щеше да ме напляскаш.
— Съжалявам тогава, че не съм те напляскал.
Това беше достатъчно, за да прихнем отново.
Когато се наведох към съседката си, така радостна и оживена, с поруменели страни и засмени очи, видях по-ясно от всеки друг път двойствеността в нейната личност. Сериозната, набожна малка калвинистка бе изчезнала и изпод лустрото на строгото възпитание се подаваше пламенно, жизнерадостно същество, което бе свалило шапка, облакътило се бе свойски на масата и се бе отдало несъзнателно на своето влечение.
Приливът на вълнението завладя и мене. В съзнанието ми блесна споменът за нашите отношения и аз почувствах внезапно, че не ще мога да понасям вече непрекъснатите пристъпи на страдание и радост. Удържал бях думата си в това странно другарство, но дълбокият, измъчващ чар на нейното присъствие в лабораторията ме бе сломил, без сам да съзнавам това. Освободен от постоянната мисъл за моя труд, не можех вече да потискам естествените сърдечни вълнения. Изпих набързо последните глътки кафе, за да се отърва от камъка, който задушаваше гърлото ми.
— Джин — казах аз. — Ти ми помогна толкова много през изтеклите три месеца. Защо?
— От чувство за дълг — усмихна се тя.
— Нямаше нищо против, значи, да работиш с мене?
— Беше ми много приятно! — извика тя и добави унесено: — Тази практика ще ми бъде много полезна, когато отида в Кумаси.
Думите й, казани почти несъзнателно, прободоха като нож сърцето ми.
— Не говори това — казах аз. — За бога… поне тази вечер.
— Добре, Робърт. — Тя ме погледна бегло с просълзените си очи.
Последва мълчание. Изплашена, сякаш че се е издала, тя наведе поглед.
Тази вечер у нея се чувстваше топлота и жизненост, от които се задъхвах. Преизпълнен с любов, аз се борех да запазя разума си срещу пристъпа на тоя чар. Напразно: нищо не можеше да устои пред безумната сладост на тоя час. Сърцето ми се свиваше от почти физическа болка поради нейната близост, от неизразим копнеж, който облекчих за миг, като взех неволно ръката й и я стиснах здраво.
Тя не се опита да освободи пленените си пръсти, само въздъхна, правейки като мен усилие да изглежда спокойна:
— Мисля, че трябва да си вървим.
През тези мигове на мълчание, които ни сближиха повече от всеки друг път, изпълнени само с копнежа, бушуващ в нас, аз бях загубил всяка представа за време. Когато повиках келнера за сметката, докато Джин слагаше бавно и унило шапката си, зърнах часовника над касата. Той показваше осем и пет.
— Не мислех, че е толкова късно — казах тихо аз. — Страхувам се, че си изпуснала влака.
Тя се обърна, погледна часовника, а след това и мен. Страните й се бяха зачервили още повече, очите светеха като звезди — толкова силно, че тя наведе отново ресници, за да прикрие блясъка им.
— Мисля, че не е толкова страшно.
— Кога е следващият?
— Едва в десет без четвърт.
Настъпи мълчание. От вълнение тя бе започнала да прави топче от трохите на масата. Неспокойните движения на пръстите, сведеният поглед, бързото туптене на вените по шията й накараха отново сърцето ми да замре.
— Да вървим тогава.
Платих сметката и излязохме. Улицата беше безлюдна, небето облачно, нощта топла и тиха.
— Какво ще правим сега? — запитах аз само за да кажа нещо. — Да се поразходим из градината?
— Не я ли затварят в осем?
— Забравих — промълвих аз. — Затварят я, струва ми се.
Спрели се бяхме под една лампа в пустата улица. Обзе ме безразсъден порив. Джин беше до мен, толкова близо, че всичките ми благоразумни решения бяха отнесени от безумния пристъп на желанието. Сърцето ми туптеше до пръсване. Почти не можех да говоря.
— Да се върнем за малко в лабораторията.
Когато тръгнахме отново, аз я улових под ръка. И двамата мълчахме. Стигнахме до фармацевтичния факултет и аз отключих вратата на лабораторията ни. Тя беше тъмна, но от старинния фенер на двора се промъкваше слаб светлик, който озаряваше като плам на съдбовна и неотменна магия вдигнатото към мене личице на Джин. Притворила очи зад прозрачните клепачи, тя чакаше своята участ. Усетих до бузата си нежния й дъх. За да се задържи на треперещите си крака, тя се облегна на мен и двамата се озовахме прегърнати на малката кушетка.