Времето престана да съществува във вълшебния полумрак, топла вълна на щастлив унес ме заля. Миналото бе забравено, бъдещето изчезна — сегашният миг беше всичко. Отметнатата й глава откриваше тъничката шия, нежната извивка на гърдите. Очите й бяха все още затворени за призрачния светлик, някаква мъка проряза с дълбока бръчка бледото чело. И изведнъж, по ускореното, неспокойно дишане, по бързите удари на сърцето, което пърхаше като изплашено птиче под тънката деколтирана блузка, усетих как цялото й същество се устремява, слива и отлита в забрава заедно с мене. Нищо — никакви небесни или земни връзки не можеха да спрат този опиянен полет.
VII
След четири дни, в понеделник следобед, професор Чалис дойде да ме види. Прекарал бе съботата и неделята на баните в Бют, където отиваше от време на време да лекува артрита си, който го превръщаше постепенно в инвалид. Намерил при завръщането си моята бележка, той бе дошъл с файтон от дома си до лабораторията.
Като се ръкува с мене, остави шапката и изтърси дъждовните капки от чадъра си, той огледа някак въпросително стаята.
— А къде е нашата млада приятелка?
Макар и подготвен за въпроса, за най-голямо мое неудоволствие се поизчервих:
— Няма я днес.
Той се изправи до малката печка да си постопли пръстите и ме погледна някак странно изпитателно, сякаш се изненадваше, че ме намира сам и мълчалив.
— Значи всичко излезе успешно.
— Да.
Той поклати глава.
— Реакция след преумората, Робърт. Стойте си на мястото. Аз ще разгледам всичко сам.
След няколко минути той отиде към чина и в продължение на половин час чете внимателно доклада, който бях приготвил, като правеше с молив изчисления по белите полета. После разгледа най-старателно всички култури. Стоя дълго наведен над микроскопа и най-после се завъртя рязко на столчето. Изглеждаше остарял, изтощен, почти мрачен, с още по-хлътнали бузи. Видях, че е много развълнуван.
— Робърт… — каза най-после той, като ме погледна с кротките си очи, — не бива да се възгордявате. Никога. В науката няма място за тщеславие и самоизтъкване. Освен това, вие сте едва в началото на кариерата си. Този път имахте щастие. Но има още много да учите… почти всичко всъщност. Обаче това, което сте направил, стопля старото ми сърце.
След минутно мълчание продължи:
— Вие можете, разбира се, да оповестите веднага своето откритие. То е несъмнено от огромно значение. Но и аз съм съгласен, че ще бъде по-добре, по-цялостно и по-научно да почакате още три месеца, за да завършите напълно работата си, като откриете и ваксина с решително лечебно действие срещу новата болест. Нали тъкмо това искате да направите?
— Да.
— Ще го направите тогава. Но — той огледа бързо стаята — не е възможно да го сторите тук.
Забелязвайки изненадата ми, той потвърди с кимване.
— Невъзможно ще бъде да завършите последните извънредно сложни етапи на издирванията си при такива несъвършени технически условия. Не се оправдавам, Робърт; това помещение беше най-доброто, което можах да ви намеря на времето. Сега трябва да направя нещо повече. Вие се нуждаете непременно от модерна, добре обзаведена лаборатория. А има три възможности да я получите.
Въпреки мъката си, слушах внимателно.
— Първо, можете да отидете при някоя от големите фармацевтични фирми, например Уилсър или Харлет. С оглед на досегашните ви открития всяка от тях ще бъде безспорно възхитена да ви предостави всички възможни улеснения, добре подготвен персонал и голяма заплата, за да изготвите ваксина, която ще може да се произвежда масово, за продажба. — Той помълча и добави: — Това ще бъде твърде изгодно за всички заинтересовани.
Той млъкна отново. И тъй като продължавах да го гледам без намерение да отговоря, набръчканото му лице се озари от лека усмивка.
— Така-а — каза той. — Втората възможност е да отидете при професор Ъшер.
Този път трепнах неволно, но още преди да заговоря, той ме спря, вдигайки слабата си мургава ръка.
— Добрият професор започва да съжалява, че ви е оставил да го напуснете. — Той се позасмя, но без злорадство. — От време на време пробуждах у него любопитство… да не кажа огорчение… като му говорех за вашите занимания.
— Не — казах тихо аз и цялата ми скрита мъка намери отдушник в тази единствена дума.
— Защо не? Уверявам ви, че той ще ви посрещне с радост, ако се върнете в института.
— Той ме изгони от института — отвърнах през зъби аз. — Трябва да довърша делото си със собствени сили.