— Много добре — каза Чалис. — Тогава остава… Истършоус.
Забравяйки за миг бурята, която бушуваше в гърдите ми, аз го погледнах съвършено смаян. Шегуваше ли се? Или бе внезапно полудял?
— Знаете ли това място? — запита той.
— Разбира се.
Той се усмихна отново с лека, тъжна усмивка.
— Говоря съвсем сериозно, Робърт. Имат вакантна длъжност за ординатор, който да живее там. Направих постъпки пред управителя д-р Гудол и той се съгласи да ви вземе за няколко месеца. Институтът е стар, както знаете, но напоследък са обзавели една модерна лаборатория, където ще имате пълна и неограничена възможност да довършите докрай работата си.
Настъпи мълчание. Аз огледах импровизираната лаборатория, която отначало презирах, и към която сега бях привързан поради много основания. Пак местене, помислих аз; защо не ме оставят поне веднъж на мира?
— Не ми се напуска — казах бавно аз. — Свикнах вече тук.
Той поклати глава.
— Необходимо е, моето момче, и неизбежно. И Пастьор дори не би могъл да получи някаква ваксина при такава апаратура. Затова именно през цялото време търсех по-удобно място за вас. — Тъй като продължавах да се колебая, той запита внимателно: — Може би не ви се иска да живеете в място като Истършоус?
— Не — отвърнах след малко аз. — Предполагам, че ще мога да издържа.
— Помислете си тогава и ми съобщете довечера. Лабораторията е безспорно такава, за каквато човек може само да мечтае. — Той стана, потупа ме по рамото и сложи светлите си ръкавици. — А сега трябва да вървя. Още веднъж ви поздравявам. — Той взе чадъра си и ме погледна през рамо. — Не забравяйте да предадете почитанията ми на доктор Лоу.
Смънках някакъв неразбираем отговор, докато го изпращах до вратата.
Не можех да му кажа, че не съм виждал Джин цели четири дни, че в джоба ми пареше писмо от нея — тъжно, измокрено със сълзи писъмце, изпълнено със самообвинения, с дълбоко, отчаяно угризение и мъка.
Какъв глупак бях, боже мой! В пламенното безумие на тия непоправими мигове аз не помислих колко дълбоко чувството за извършения грях ще нарани нейната откровена, непокварена душа. Още я виждах такава, каквато си отиде късно през нощта, пребледняла и жалка, с треперещи устни, с изражение на ранено птиче, така измъчено, тъжно и отчаяно, че ми разкъса сърцето.
Добродетелта е нещо, за което никога не мислим, а понякога дори му се смеем. Но добродетелта беше самата същност на Джин.
Някога, като дете, счупих крехка кристална ваза. И сега изпитвах същото чувство на безутешна мъка, каквато изпитах тогава при вида на пръснатите по пода отломки. Знаех, че други девойки изживяват почти безгрижно подобни „романи“, но ние, така различни, уви, във всяко друго отношение, си приличахме в едно: не можехме да сложим върху раните си балсама на равнодушието. Един израз от писмото й прорязваше непрестанно мозъка ми:
Сгрешихме, като мислехме, че можем да бъдем заедно. Не трябва да повторим тази грешка. Не мога и не трябва да те видя вече.
Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите ми. Чувствах отчаян, че съм захвърлил и завинаги загубил един скъпоценен бисер. Изтощен, разстроен, изпълнен с изгаряща болка, аз се укорявах горчиво. Но ние бяхме прекрачили невидимата граница не толкова поради това, че бяхме заедно, колкото поради силите, които искаха да ни разделят. А сега… изчезнала ли бе магията… мъртво ли беше сърцето? Не. Аз копнеех за нея повече от всеки друг път. Стремях се към нея с цялата си душа.
Скочих изведнъж. При все че не мислех за нищо друго, откакто бях получил това писмо, сега се постарах да отхвърля унинието и да съсредоточа мисълта си върху предложението на Чалис. Съзнанието ми не беше съгласно с този план, но трябваше да призная, че доводите на професора бяха правилни. И след като се разхождах унесено и неспокойно из стаята почти цял час, реших да приема. Тъй като наближаваше пет и половина, заключих и тръгнах за амбулаторията на Тронгейт.
Чакалнята беше както обикновено задушна, препълнена с хора, с миризми, нашепвани разговори, кашляне, тежко дишане и тътрузене на крака по голите дъски. Кафявите стени бяха овлажнели от изпарения. Още докато сядах пред масата си, доктор Мейтърс влезе в стаята с лист в ръка.
— Препълнена зала, Шенън. Работата върви добре. Бихте ли имал нещо против да отидете вместо мене на тия адреси, след като привършите тук?
На хартийката, която ми подаде, бяха записани пет адреса. Постепенно, безцеремонно и добродушно той увеличаваше работата ми, така че сега аз работех много повече, отколкото бяхме уговорили първоначално.