— Добре — отвърнах равнодушно аз. — Но бих искал да поговоря с вас.
— Казвайте.
— Съжалявам, но ще трябва да напусна.
Той бе започнал вече да прехвърля по обичая си цели шепи пари — получените следобед хонорари — от джобовете на панталоните си в кожената кесия, но се спря изведнъж и остро ме изгледа. След миг се разсмя.
— Чудех се кога ще се опитате да ми изтръгнете увеличение. Колко искате?
— Нищо.
— Карайте, Шенън. Вие не сте лош младеж. Ще ви дам още една гвинея седмично.
— Не — казах аз, без да го поглеждам.
— Две тогава, дявол да го вземе.
Когато поклатих отрицателно глава, изражението му се промени и стана сериозно. Той бутна с крак вратата под носа на чакащите пациенти, седна на бюрото и ме загледа.
— Чудесен подарък за човек, който отива да се поразсее някъде. Тази вечер водя жена си и Ада в цирка Хеглер. Не можете да си представите колко им се понравихте, когато ви видяха оня ден. А сега кажете: колко искате наистина?
Едва смогвах да се владея. При сегашното ми настроение бях възмутен от начина, по който той свеждаше всичко към един общ знаменател — парите.
— Не става дума за пари.
Той не ми повярва — невъзможно беше този скъпоценен артикул да е без значение за мен. Гризейки нокътя на палеца си, той продължаваше да ме гледа, като пресмяташе нещо наум.
— Слушайте, Шенън — каза на един дъх той. — Аз се привързах към вас. Всички се привързахме всъщност. Не казвам, че сте вече опитен лекар, но ще се изучите при мене. Важното е, че човек може да ви се довери. Честен сте. Парите не се лепят по пръстите ви. Отдавна вече мислех да ви направя това предложение. Слушайте сега. Останете при мен като постоянен помощник с двеста и петдесет или да кажем с триста лири годишно. Ако работите добре, след дванадесет месеца ще ви направя съдружник и ще ви плащам според прихода. Разбирате ли? Тази амбулатория е истинска златна мина. Ще я разработваме заедно. А пък ако се харесате с Ада, можем да превърнем работата в семейно предприятие, което вие ще наследите изцяло след време.
— Вървете по дяволите! — нервите ми измениха внезапно. — Не желая да ви наследя. Не желая парите ви. И изобщо нищо.
— Слушайте все пак — промълви смутено той. — Аз ви дадох работа, когато бяхте в безизходица, нали?
— Да — почти изкрещях аз. — Благодарен съм ви за това. И мълчах, когато ме отрупвахте до изнемога с работа през тия три месеца. Но стига вече. Дотегна ми да събирам по половин лира от хора, които живеят само в една стая, за да пълня кожената ви кесия. Пазете златната мина за себе си. Не желая дял от нея.
— Невъзможно! — извика той, като ме гледаше втренчено. — Аз ви правя златно предложение, а вие ми го хвърляте в краката. Трябва да сте полудял.
— Добре — казах аз. — Така да бъде. А сега ме оставете да работя.
Натиснах звънеца на бюрото и първият пациент — един старец, който едва се влачеше — влезе в стаята. Започнах да го преглеждам, а д-р Мейтърс, бутнал шапка на темето си, продължаваше да ме гледа смаяно. Най-после взе торбичката с парите, заключи я в касата и си отиде, без да продума. Почти веднага съжалих за избухливостта си. Той не беше лош човек, обслужваше добре района, но не можех да понасям неуморния му стремеж да пълни кесията си.
Минаваше единадесет, когато излязох от последното посещение. Тръгнах към „Глоб“ уморен и все пак уверен, че няма да заспя. След като привърших работата, мъката се върна и започна да гризе сърцето ми като звяр. Но докато крачех из мокрите улици, се надсмивах на страданието си. Какъв образ на весел Дон Жуан! На млад Ромео… на Казанова… С такива имена се кичех аз в горчива насмешка.
Когато се прибрах в хотелската стая, съблякох гневно дрехите си и се хвърлих на леглото. Лежах в тъмнината като вдървен, със стиснати очи. Но докато се мъчех да заспя, в съзнанието ми продължаваха да пламтят думите: „не трябва да те видя никога вече… никога… никога…“.
Част четвърта
I
След една седмица, към девет часа вечерта, вървях с пътническа чанта по безлюдното шосе и напрягах зрението си да зърна в мъгливия мрак института Истършоус, все още невидим в измамната нощна пустота. Бях пропуснал влака в Уинтън и пристигайки с един час закъснение на гара Шоус, която се намира на четиридесетина мили от града в самотните, заобиколени с гори пасбища на Лотиан, видях, че никой не ме чака. На спирката в селото ми дадоха указания, но почти сигурно бих се объркал в тази пустинна местност, ако не бях се озовал пред един висок, дебел зид, завършващ с железни шипове. От десет минути вече вървях покрай него, когато един внезапен завой ме отведе до входните врати, охранявани от каменна куличка с прозорче, в което светеше фенер.