Полфри изглеждаше сърдечен, безобиден и малко занесен, с гладки надути бузи, които се тресяха като желе при всяко негово движение. Беше чистоплътен, с добре гледани ръце, с колосани ръкавели и позлатено пенсне, което висеше на провесена от шията невидима верижка. Няколко светли, леко къносани кичури, бяха грижливо причесани през темето откъм редките ивици коса, останала зад ушите. Той изтриваше постоянно със салфетката своите розови устни и бели мустаци.
— Трябваше да се запозная с вас снощи, но не бях тук. Бях по света, както казваме тук. На опера. Кармен. Ах, чудният, нещастен Бизе! Като помисли човек, че е умрял с разбито сърце след провалянето на премиерата в Опера комик, без да си представи дори какъв блестящ успех ще има по-късно творбата му! Слушах Бреслер-Джианоли, Леман, Мери Гардън, Дестин… Де Решке в ролята на дон Хосе, Амато в ролята на Ескамильо. Имаме шанс, че Карл Роза ще бъде цял сезон в Уинтън. — Той затананика няколко такта от песента на тореадора, като удряше в такт с пръстите си по оставения пред него „Хералд“. — Критиците казват, че Скоти пяла добре. Разбира се! Ах, какъв миг, когато Микаела, олицетворение на нежността, влиза в дивата скалиста клисура, където е лагерът на контрабандистите! „Мъча се да вярвам, че не треперя!“ Вълшебно… мелодично… великолепно! Обичате ли музиката?
Смънках нещо неразбираемо.
— Ах, трябва да идвате при мен в залата с пианото. Почти всяка вечер съм там да подрънкам нещо. Трябва да ви призная, че музиката е най-голямото ми удоволствие. В живота си наброявам три велики момента… когато чух Пати в „Сицилианска вечерня“, Гали-Курчи в „Бразилски бисер“ и Мелба в „Севиляна“ от Масне.
Той продължи да говори, докато довърших закуската; тогава вдигна с женствено движение ръка, за да погледне часовника си.
— Управителят ми каза да ви разведа из института. Да вървим.
Той тръгна пъргаво, понесен неочаквано бързо от късите си дебелички крака по подземния коридор, после свихме вляво по един наклон и се озовахме като с магия в светлия коридор под моето жилище. Тук един дебел петдесетинагодишен мъж с тъпо изражение, в изцапана с мазни петна сива униформа и обувки с гумени подметки се разхождаше важно нагоре-надолу. При появата на Полфри той изпъчи корем и го поздрави тържествено и раболепно.
— Добро утро, Скемън. Доктор Шенън… това е Семюел Скемън, нашият главен надзирател… а освен това, ако позволите да добавя, и ценен диригент на истършоуския духов оркестър.
Заедно с помощника на Скемън, надзирателят Броган, приятен младеж с дръзки сини очи, ние тръгнахме към първия коридор, над който видях избледнял позлатен надпис: „Балаклава“. Скемън завъртя ключа като заговорник. Влязохме в коридора.
Той беше дълъг, просторен, тих и светъл, с редица високи прозорци от едната страна и десетки врати за отделните спални — от другата. Мебелите бяха и тук, както долу, в хола, с мозаична украса, килимите и завесите разкошни, макар и по-избелели. Много кресла, лавици с книги и списания, в един ъгъл въртящо се земно кълбо. Обстановката напомняше удобен, малко старинен клуб, където се носеше лъх на изминали години, сапун, мебелна политура и леко ухание на сашета за бельо.
Двадесетина мъже се наслаждаваха спокойно на тия удобства. Най-близо до входа двама души играеха шах. Друг въртеше замислено с пръст земното кълбо. Неколцина четяха утринни вестници. Трети просто седяха, спокойно изправени в креслата си.
Полфри прегледа набързо подадения от Скемън доклад и се понесе весело напред.
— Добро утро, джентълмени. Добре ли върви играта! — Той сложи усмихнато и дружелюбно ръце върху раменете на двамата шахматисти. — Навън е великолепен ден. Обещавам ви, че разходката ще бъде много приятна. Ей сега ще се върна… и ще излезем.
Той продължи по коридора, като се спираше тук-там, шегуваше се и раздаваше любезни съвети. Макар и малко еднообразна, словоохотливостта му не престана нито за миг. Оплакванията изслушваше съчувствено и снизходително. От време на време си тананикаше тихо. Но не пропиляваше нито минута в тази бърза обиколка.
Следващият коридор се наричаше „Алма“, след него дойде „Инкерман“; бяха всичко шест и когато излязохме най-после в хола на приземния етаж, след като бяхме приключили обиколката си, часът наближаваше един. Полфри ме изведе незабавно на чист въздух, а след това отидохме през терасата в западното крило, където ни чакаше обедът.
— Да не пропусна, Шенън. Може би трябва да ви предупредя… Мейтланд и икономката ни мис Индр образуват едно здраво обединено дружество за взаимно възхищение. И не ме обичат много. — Изявлението бе направено безгрижно. — Това никак не ме трогва. Но то е още едно основание да се поддържаме и ние.