Дадох й всичко изписано за източното крило — марля, бинтове и гутаперка, валериан, бром и хлоралхидрат. Никога досега не бях имал работа с паралдехид, и когато отпуших стъклото, миризмата на етера ме замая.
— Силно лекарство.
— Да. Може да ви раздруса. Не е лошо за изтрезняване.
Тя се засмя кратко на моето изненадано изражение и пъхна под ръка дръжката на кошницата. Когато тръгна към вратата, ме погледна все така косо със своята особена, предизвикателна полуусмивка.
— Тук не е много лошо, когато човек свикне. Някои дори прекарват много добре. Прескочете към нашата приемна, когато ви стане скучно.
Когато си отиде, усетих, че съм се намръщил. Тя не ме учуди. При все че беше съвсем млада, свободното й държане, сините кръгове под очите, чипото безизразно лице, което не издаваше нищо, подсказваше един пълен с приключения живот.
В три часа бях свършил вече задълженията си в аптеката и можех да започна собствената си работа. Въздъхнах с облекчение и излязох навън. Но се спрях изведнъж, стреснат от гледката, която се разкри пред мене.
Група джентълмени, строени от главния надзирател Скемън, играеха на кегли на полянката пред терасата и ако се съди по честите им възклицания, играта им беше много занимателна. Игрищата за тенис зад тиролската хижичка бяха също оживени; там Полфри беше съдия на мача. От самия павилион долитаха звуци от духова музика: приятни малки откъслеци, рулади и ралентанди из някакъв марш от Суза, които сочеха, че истършоуският оркестър има репетиция. Гледката се освежаваше от група дами, които се разхождаха превзето — някои дори със слънчобрани — заедно със сестра Шед из овощната градина. Но не всички тук се забавляваха. Застанали на равни разстояния един от друг, голяма група мъже от източното крило прекопаваха усърдно и умело новозасадени лехи в задния двор.
Дълго наблюдавах тази гледка, докато най-после усетих, че ме обзема страшна уплаха. Повторение и засилване на чувството, което ме бе смутило още щом стъпих в това място. Тук беше приятно, чисто и все пак непоносимо. Възможно е нервите ми да не бяха в ред, но аз не можех вече да понасям Истършоус, коридорите с имена от Кримската война, джентълмените из тях, Полфри, закачения на желязна верижка ключ, вратите без дръжки, миризмата на дезинфекционни средства и така нататък. Усещах странно, неясно замайване в тила. Обърнах се рязко, отидох право в лабораторията и заключих вратата. Когато затварях прозореца, за да не чувам далечните викове на играчите на кегли, почувствах се смазан от ужасния гнет на изоставеност и самота. Обзе ме внезапен, отчаян, непобедим копнеж по Джин. Какво търсех в това прокълнато място! Би трябвало да съм при нея. Би трябвало да сме заедно, не бих издържал тук… сам.
Но най-после се овладях и се залових за последния етап от работата си.
III
Рано сутринта на тридесет и първи юли, дата, която така нетърпеливо си записах и очаквах, поисках разрешение от доктор Гудол и тръгнах за тържественото раздаване на дипломите в университета. При все че Полфри се бе опитвал от време на време да ме завлече на някоя от любимите си опери, а Мейтланд неведнъж намекваше, че трябва да „поизляза“, погълнат от работата си в лабораторията, не бях напускал ни веднъж заведението, откакто бях дошъл. Започнал бях да свиквам с него. Стори ми се дори невероятно, че съм отново в трамвай, а коли и хора се движат свободно из улиците.
Когато стигнах към единадесет часа до върха на Фенър Хил, залата Морей, вече препълнена със студенти и техни роднини, шумеше от обичайните в такъв случай нетърпеливи гласове; плесенясалата й тържественост се нарушаваше от време на време от проявите на по-млади и буйни студенти, които пееха студентски песни, ревяха, мяукаха, обсипваха се с конфети. Всичко това ми се стори глупава детинщина. Не влязох вътре, а се сврях сред струпаното до вратата множество с надежда да видя Спенс или Ломекс, а същевременно оглеждах напрегнато и неспокойно балконите и залата.
Джин не се виждаше. Но внезапно зърнах сред това море от хора семейството й — бащата, майката и Люк, седнали на втория ред от балкона вляво, заедно с Малкълм Ходн. Всички бяха в празнично облекло и се навеждаха така нетърпеливо, с такова оживление, радост, гордост и очакване, че трябваше да направя усилие да потисна неволно изникналото чувство на омраза към тях. Скрих се зад най-близкия стълб.
В това време някакъв едър зрител използва сръчно дъждобрана си, настани се до мене, после ахна победоносно и ме побутна.