Докато продължавах да говоря и да наблюдавам как мъката в погледа й се засилва, зърнах един едър мъж, който идваше към нас. Тогава се наведох бързо и казах със съвършено друг тон:
— Джин, ела ми на гости в Истършоус… някой следобед… само веднъж… заради някогашното приятелство.
Съзирах каква борба бушува зад бледото измъчено чело и тъкмо в минутата, когато разбрах какво й е струвало това, тя продължи едва чуто:
— Тогава идния четвъртък… може би ще дойда.
Едва бе изрекла тия думи, когато Малкълм Ходн се спря до нас, малко задъхан от бързото изкачване на стълбите; той обгърна с ръка плещите на Джин, за да я защити сякаш от блъскането на тълпата, а в същото време спря спокойно върху мен сериозните си сини очи, за да подчертае, че ме е познал.
— Джин, мила, да вървим — заговори убедително, но без упрек той. — Всички се чудехме защо се бавиш.
— Закъснях ли? — запита неспокойно тя.
— О, не. — Той се усмихна успокоително и я поведе към стълбите. — Запазих маса за един часа — имаме достатъчно време. Но професор Кенерли е при баща ти и пита за теб.
В подножието на стълбището, когато без дори да ме погледне Джин тръгна към родителите си, застанали недалеко от четириъгълния двор, Малкълм ме погледна без усмивка, но и без вражда.
— Не ме гледайте така, Шенън. Ние не сме врагове. Тъй като имаме на разположение няколко минути, нека поговорим разумно.
Той тръгна пред мен по каменната галерия към терасата пред фасадата на зданието, където на полянката на върха на хълма, до самата флаг мачта на университета имаше полукръгла желязна пейка. Малкълм се настани на нея и ми направи знак да седна. Спокойствието му беше възхитително. Той беше във всяко отношение такъв, какъвто аз не бях. Силен, практичен, вдъхващ доверие, със светъл поглед и прекрасна външност, съзнаващ вътрешното си равновесие, той не знаеше какво е колебание. В душата му нямаше скрити съмнения и тъмни страни. Завиждах му с цялото си несъвършено измъчено сърце.
— Поне в едно нещо си приличаме — започна той, сякаш бе прочел мисълта ми. — И двамата желаем щастието на Джин.
— Да — казах аз със стиснати устни.
— В такъв случай, Шенън, помислете — продължи логично той. — Не виждате ли, че то ще бъде невъзможно при вас? Вие сте съвсем неподходящи един за друг.
— Щом я обичам — казах упорито аз.
— Но любовта не е брак — отвърна бързо той. — Бракът е нещо сериозно. Човек не може да се втурне слепешката в него. И двамата ще бъдете нещастни, ако се ожените.
— Как можете да предричате това? Ще опитаме съдбата си. Бракът е нещо неизбежно… може би нещастие, от което човек не може да се опази… но не е щампа за нов мисионерски салон.
— Не, не, Шенън — отвърна нетърпеливо той на подигравката ми. — Бракът трябва да затвърди, а не да разруши два живота. Преди да срещнете Джин, всичко беше уредено — и работата, и животът й. Тя беше спокойна и доволна. А вие искате сега от нея да се откаже от всичко, да се отчужди от семейството си, да се откъсне от самите корени на своето съществуване.
— Няма защо да става такова нещо.
— О, така мислите вие. Позволете да ви задам само един въпрос. Бихте ли се съгласил да ходите на богослужение в храма, където ходи Джин?
— Не.
— Разбира се. Как можете да очаквате тогава, че тя ще отиде във вашия?
— Работата е, че аз не очаквам такова нещо. Нямам намерение да й налагам каквото и да е. Всеки от нас ще има пълна свобода на мисъл и действие.
Той поклати глава, явно неубеден.
— Хубава теория, Шенън. Но на практика няма да излезе нищо. Има безброй поводи за търкания. Ами децата? Попитайте вашия свещеник. И той ще ви каже, че съм прав. Вашата църква е гледала всякога с лошо око на смесените бракове.
— Някои от тях са били сполучливи — настоявах упорито аз. — Ние ще бъдем щастливи.
— За кратко време, може би — каза почти съчувствено той. — А след пет години, помислете само… някой случайно чут химн, някоя процесия по улицата, някой спомен от детинството й, съзнанието за това, което е пожертвала… и тя ще ви погледне с омраза.
Думите му кънтяха в ушите ми като погребален звън. В настъпилото мълчание чух тежкото плющене на знамето, предадено чрез мачтата, която трептеше и се огъваше, сякаш се бореше за живот.
— Вярвайте ми, Шенън, аз се старая да мисля само за Джин. Днес тя отново се чувстваше почти щастлива, преди да се появите вие. Нима искате вечно да й причинявате страдание? О, аз зная, че сте много добър! Казвам ви го като мъж на мъж, Шенън, уверен съм, че доброто у вас ще надделее.