Тези думи бяха на място и мнозина се усмихнаха, при все че повечето изглеждаха още бледи и болнави. След като им благодарих за идването, аз обясних какво ми е необходимо и обещах да не ги бавя. После отворих еднодневката, извадих цяла серия номерирани епруветки и се залових за системна работа.
Всички бяха, разбира се, селяни, повечето земеделци и всички бяха прекарали неотдавнашната епидемия. Някои познавах лично: едрия Сем Лауден, който често поставяше мухи на въдицата ми, проницателния Хари Венс и други, които бях срещал привечер до колене във вода да хвърлят дългите си жилави въдици. Вземането на кръв беше много лесно, а другарското им и добродушно търпение ме улесняваше още повече. Но въпреки това аз се забавих повече, отколкото предполагах, защото пръстите ми леко потреперваха, щом помислех какво значение може да има това за мене.
Най-после всичко се свърши — и последният пациент спусна ръкава си, ръкува се с мен и си отиде. Когато вдигнах глава от бележника си, видях Алекс, седнал на пейка недалеч от мене. Явно беше, че се опитва да проникне в характера ми — със странен, проницателен поглед примесен с вещо любопитство, което се постара да прикрие, когато погледите ни се срещнаха.
И двамата мълчахме. Разправил му бях вече какво съм намислил. И казах твърдо:
— Трябва да го направя, Алекс. Не мога иначе… Просто трябва да направя някакво откритие.
Ново мълчание; след това Дюти пристъпи бавно и сграбчи ръката ми.
— Вие сте разумен момък, Роб, и аз ви желая сполука, разбира се. Ако мога да ви бъда пак полезен, обадете се. — Безжизнена усмивка сви ъглите на очите му. — А сега да отидем на вечеря. Алис ни е приготвила чудесен пудинг с бъбречета и пържено месо.
Усмихнах се.
— Вървете, Алекс, аз ще дойда, щом привърша бележките си.
— Добре, моето момче. Но не се бавете.
След като той си отиде, аз поработих около половин час, като разпределях и подреждах образците, после излязох от клуба с раница на рамо и тръгнах по тясната уличка към къщичката на Дюти. Спускаше се ясна нощ и тъничка луна бе изгряла вече със звездния си спътник в мразовитото небе. Лекият въздух беше студен и тих и мисълта ми литна внезапно в радостен устрем към изгледите, които се разкриваха пред мене, към изпълненото с трудност и опасност откривателско пътешествие из непознати морета.
Пред вратата на Алекс се спрях. Светлинките на селото мигаха около мене, а зад тях се разливаше тъмното устие на реката, където тайнствено проблясваха звезди. Докато стоях така почти неподвижен, загледан в бавно извисяващата се луна, заслушан в последните земни шепоти, които заглъхваха в полярното безмълвие, почувствах душата си обгърната от плаща на вечната самота. И разбрах какво съм и какво навярно винаги ще бъда — един самотник, съвършено сам срещу целия свят.
Побиха ме тръпки, припомних си, че съм гладен, и уверен, че ще намеря храна, топлота, приятелство и тихия смях на малкия Сайм, влязох в дома на Алекс.
IV
Следващия петък се случи очакваното събитие, на което възлагах по-нататъшния си план за действие.
През цялата седмица, изпълнявайки като автомат длъжността, към която бях прикован в университета, забелязах, че професор Ъшер е необичайно внимателен към нас; макар и рязък както обикновено, той се усмихваше с такава изкуствена любезност, че космите на врата ми настръхваха.
В петък следобед тази учтива проява на колегиалност стигна своя връх, когато професорът обиколи лабораторията, поизкашля се и ни изгледа доверително усмихнат.
— Господа, както без съмнение ви е известно, направена ми е честта да бъда поканен за председател на консултативния комитет в предстоящия конгрес на патолозите, а това отличие ме заставя да посетя различни университети заедно с моя уважаван колега професор Харингтън, за да можем да съставим подходящ и изчерпателен дневен ред.
След многозначително мълчание той продължи:
— Мисис Ъшер и аз заминаваме за Лондон тази вечер в шест часа. Ще отсъстваме осем седмици. Зная, разбира се, че в мое отсъствие работата в института ще продължи гладко и бързо, според най-добрите изследователски традиции. Имате ли въпроси?
Никой не се обади. Той кимна, за да установи сякаш обстоятелството, че помежду ни владее пълно съгласие; след това погледна часовника си, поклони се всекиму поотделно и напусна института. Смит излезе заедно с него, за да се погрижи за багажа.
Едва можах да сдържа вълнението си, когато вратата се затвори. Макар и да очаквах, че ще си поотдъхна от надзора на началника си, вестта за това двумесечно отсъствие беше толкова приятна, че наистина ме замая. Колко нещо щях да свърша през това време!