Отгатнах какво има предвид. Но при все че очите ми бяха пълни със сълзи и сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, отвърнах с последно отчаяно усилие:
— Аз няма да се откажа от теб.
Тя беше привидно спокойна, но по страните й се стичаха сълзи.
— Робърт… аз ще се омъжа за Малкълм Ходн.
Погледнах я смразен. И едва можах да промълвя:
— О, не… не… та ти не го обичаш.
— Не, обичам го. — Бледа и трепереща, тя се защитаваше с тръпнещо отчаяние. — Той е достоен и почтен човек. Израснали сме заедно, заедно сме ходили на училище, в неделното училище. Ходим в една и съща църква. Имаме едни и същи цели и задачи, той е във всяко отношение подходящ за мене. Ще се оженим и ще заминем заедно с „Алгоа“, аз като лекарка, а Малкълм като главен учител в училището на колонията.
Преглътнах огромния камък, който бе застанал в гърлото ми.
— Това не може да бъде — промълвих едва чуто аз. — То е просто сън.
— Сън е днешният ден, Робърт. Трябва да се върнем в действителността.
Притиснах безпомощно с пестници челото си, а Джин наистина се разплака.
Това бе вече непоносимо. Аз скочих. В същия миг стана и тя, без да вижда нещо от плач, подтикната сякаш от подсъзнателно желание да избяга. Сблъскахме се. Тя остана за миг в обятията ми, продължавайки да плаче сърцераздирателно, докато моето сърце се задушаваше от безумно опиянение и радост. Но когато я притиснах по-близо до себе си, тя събра изведнъж всичките си сили и се отскубна рязко.
— Не… Робърт… не.
Тревогата в лицето и във всяко очертание на крехкото й, огъващо се тяло, ме приковаха на място.
— Джин.
— Не, не… никога вече… никога.
Тя не можеше да овладее риданията, които я задушаваха, разкъсваха сърцето ми и пробуждаха безумно желание да я утеша в обятията си. Но сломеният, измъчен и все пак непреклонен поглед, бликнал от глъбините на душата й в блестящите от сълзи очи, изсмука полека всичките ми надежди. Пламенните любовни слова, които възнамерявах да кажа, замряха на устните ми. Ръцете, протегнати към нея, се отпуснаха. Главата ми забуча глухо и тежко.
Тя изтри най-сетне рязко сълзите с опакото на ръката си, после прекара кърпичка по устните си. Помогнах й с окаменяло лице да облече шлифера си.
— Ще те изпратя до вратата.
Стигнахме до къщичката на вратаря, без да проговорим. Ручеите, които се стичаха по алеята, шепнеха като живи, а нашите стъпки замираха в мократа пръст. Спряхме се пред входа. Взех пръстите й, измокрени от дъжда и сълзите, но тя побърза да ги освободи.
— Сбогом, Робърт.
Погледнах я сякаш за последен път. Някаква кола профуча по шосето отвън.
— Сбогом.
Тя политна при тия думи, но се съвзе с леко потреперване и тръгна бързо, без да се обърне, като се мръщеше, за да не се разплаче. В следния миг тежката врата се затвори с трясък; Джин си бе отишла.
Тръгнах назад, намръщен и отчаян. Мръкваше, дъждът най-после бе престанал. Небето над западния кръгозор беше синьо-червеникаво, като че залязващото слънце бе извършило убийство в облаците. Вечерният рог прозвуча внезапно над притихналия приют и знамето започна да се спуска бавно, бавно по високата флаг мачта на хълма, а изправената самотна фигура на натоварения с тази длъжност болен, застанал неподвижно „за почест“, се очерта на върха.
„Да живее Истършоус!“, помислих горчиво аз.
Когато се върнах в стаята си, огънят в камината бе почти угаснал. И аз загледах тъмносивата пепел.
V
Беше неделя, въздухът на Истършоус се огласяше от камбанния звън на обвитата в бръшлян черква. За да утежни сякаш още повече мрачното ми настроение, утрото беше светло и топло. А в каменните вази на оградената с парапет тераса гераниуми и бегонии чертаеха пъстри арабески.
Докато се обличах, намусен и полусънен, гледах през прозореца как обитателите на Истършоус се насочват отвред към храма, голяма готическа сграда от червени тухли, засенчена от няколко високи бряста.
Първи минаха мъжете от източното крило, придружени от Броган и още трима помощници на Скемън, внушителна група в сиви работнически дрехи, тежки обувки и леки кепета, защото повечето работеха из полето или в работилниците. Едни бяха весели и усмихнати, други мълчаливи, неколцина бяха мрачни — защото между „не опасните“ имаше и „опасни“, които често отказваха да се подчиняват на персонала. Една група изглеждаше съставена от по-отбрани, макар и не така яки мъже в тъмни костюми и бели колосани яки — те стояха една степен по-високо и изпълняваха специални задачи: да карат колите с въглища и дърва до кантара или да записват с мастило изпращаното в пералнята бельо. Застанал вече пред входа, Полфри ги въвеждаше с добродушна усмивка и кимаше приветливо с плешивата си глава.