Това престорено съчувствие беше по-тежко от равнодушие. Той стана.
— Между другото, донесох ви статията, в случай че искате да я прочетете. — Той извади от джоба на сакото си няколко печатни листа и ги остави на масата. — А сега да вървя. Лека нощ, Шенън.
— Лека нощ.
Когато си отиде, аз седнах, зареял поглед, без да виждам нещо, обзет от пусто, безнадеждно спокойствие. После, с дълбока въздишка, изтръгната сякаш от глъбините на душата ми, станах, взех доклада и се насилих да го прочета.
Както бе казал Ломекс, изследването на болестта, наречена по-късно бруцелоза, беше наистина блестящо и впоследствие бе сметнато за историческо постижение. След като го прочетох най-внимателно два пъти, трябваше да призная с внезапен изблик на завист, че доктор Еванс е блестящ, изобретателен учен, чийто труд беше може би по-ценен от моя.
Сгънах с дълбоко спокойствие листовете и станах. Колкото неистинско и да беше, това ново спокойствие беше внезапно опиянение, което проясни съзнанието ми и ми даде сили. Часът беше три — време да позвъня отново в Далнейр. Тръгнах без трепет към телефона. Но преди да вдигна слушалката, някой почука на вратата, прислужницата влезе и ми подаде телеграма. Отворих я, без да трепна.
Приемете искреното ми съчувствие за обнародваното в „Прегледа“, което ни най-малко не намалява заслугата на вашия труд. Още не мога да пътувам, но се надявам да ви видя скоро за уреждане на бъдещата ви работа. Почитания.
Вълнението, сдържано досега, ме сломи с удвоена сила. В упованието си на професор Чалис аз забравях възрастта и растящата му слабост. Тази съболезнователна телеграма разруши последната опора и докато гледах замъглените слова, почувствах изведнъж как нещо буквално се скъса зад челото ми, като прекалено опънат ластик. В същия миг престанах да се владея, стаята се завъртя около мене и в някакво внезапно просветление аз видях колко е смешно всичко това. Усмихнах се отначало едва уловимо, после все по-ясно и най-сетне се разсмях… на себе си, на сегашното си положение… След това, като бързо превъплъщаващ се цирков артист, комуто са наложили нова роля, станах отново спокоен, сериозен и изпълнен със сили.
Погледнах решително часовника си, като забравих, че бях сторил това само преди няколко минути. Беше едва три и четвърт и това ме успокои, защото изпитах внезапно настойчиво желание да върша нещо. Разочарованието бе изчезнало напълно и през обзелата ме безчувственост усетих настъпването на някакво смътно успокоение, някакво съзнание, че това, което става вън оттук — в института или в Далнейр — има твърде малко значение за общото течение на моя живот. Нима не бях тук в пълна сигурност, добре настанен и хранен, запазен от ударите и скърбите на външния свит в това великолепно, добре защитено убежище? И тъй като ми харесваше, не трябваше да го напускам никога.
Ободрен от тази мисъл, тръгнах бързо към западното крило, където трябваше да направя вечерната визитация, защото Мейтланд имаше почивен ден. В последно време бях малко небрежен към това задължение, може би защото не отдавах цялото си внимание на пряката си работа. Така не биваше, не беше почтено по отношение на доктор Гудол, не отговаряше на принципите в Истършоус. Упрекнах се и си казах, че трябва да дам съответно възмездие. Много нещо можех да сторя до края на деня.
В хола на западното крило се присъединих към сестра Шед и обиколих внимателно заедно с нея шестте коридора. Не бързах и не вършех работата как да е, бях старателен и грижлив. Тишината в коридорите беше странно успокоителна. Разговарях надълго с мнозина пациенти, а с херцогинята дори изпих чашка чай в стаята й, просторно жилище с избелели зелени завеси, меча кожа пред камината и бронзов полилей. Тя беше в морава кадифена рокля с много скъпоценни накити и няколко огърлици от съвсем пресни пъпешови семки. Отначало ме гледаше изпитателно с малките си като мъниста очи, но аз се постарах да й се харесам и тя постепенно се отпусна, а когато си тръгнах, дори ми подаде кокетно своята жълта като пергамент ръка.
Малко поразвеселен от този успех, аз се обърнах към Шед, с която бяхме застанали пред външната врата.
— Не е ли забележително, сестро… как херцогинята, въпреки странностите си, обобщава някои прояви, които се наблюдават и у другите дами тук.
— Забележително наистина. — През цялото време на визитацията сестрата беше сдържана и мълчалива. Сега ме погледна някак особено, остро и неодобрително.
— Искам да кажа — усмихнах се аз, — че всички се грижат за облеклото си. И най-старите дори се стараят да излязат с нещо ново, добавяйки някоя панделка, променяйки някоя джуфка от желание да надминат останалите. Тези хрумвания са често пъти смешни, но ако са по-особени, веднага стават модни. Богатият гардероб на херцогинята й дава, разбира се, възможност да царства безрезервно.