След малко вървях отново по подземния коридор, връщайки се с отмерени стъпки към стаята си. Пред входа на коридора „Балаклава“ нощният надзирател започваше дежурството си и си приготвяше какао за вечеря.
— Донесох пощата, докторе. Има писмо за вас.
— Благодаря, драги.
На минаване взех коравия плик, подпечатан с университетския кръст. Усмивката бе застинала на лицето ми като маска, която прикриваше бушуващия зад нея хаос. Тежките чукове удряха още по-ожесточено главата ми, обля ме студена пот и във внезапен проблясък на съзнание аз разбрах, че се разболявам. Но този проблясък угасна веднага и бързайки да продължа, съзнаващ, че ме чака работа, аз влязох в хола с още по-вкаменена усмивка и отворих писмото.
Институт по патология, Уинтънски университет. От Ъшер. От професор Ъшер, шеф на това висше учебно заведение. Любезно, всъщност дори очарователно писмо. Добрият професор съжаляваше дълбоко, че при дадените обстоятелства не е възможно да се надявам за новата длъжност. Ако резултатите бяха обнародвани по-рано. Закъснението беше трагично, разочарованието дълбоко, чувствата му напълно разбираеми. В края на страницата имаше послепис. О, да, и вечерята се отменяше. За съжаление, когато ми отправил поканата за понеделник, бил забравил едно предварително поето задължение. Хиляди извинения. Отлага се за друг път. Всичко това беше напълно любезно и коректно. Върнете се на работа в лабораторията. Ще работите при мен като подчинен, като сътрудник под мое наблюдение. Великодушно предложение. Но благодаря — не.
Под високото осветление в хола, пред статуята на Деметра и високите шкафове в стил „Бул“ скъсах грижливо писмото на четири. Изпитах внезапно желание да крещя. Но устните ми бяха сякаш залепени, главоболието се бе засилило, главата ми се бе надула, изпълнена с трясък и грохот, като че някой цепеше с тъпа брава дърва в тила ми. Въпреки това разбрах все пак с потъмнелия си, бълнуващ ум какво искам да направя. Да продължавам… да не спирам… да не губя нито миг.
Излязох и тръгнах бързо към лабораторията. Беше се стъмнило вече, духаше вятър, който превиваше дърветата и храстите, изпълвайки нощта със странен шепот. Един лист докосна лицето ми като призрачни пръсти и ме накара да затичам с препъващи се крака.
Влязох в лабораторията. Обхванах мястото на моя труд с безизразни, измъчени очи, тръгнах въпреки волята си и отворих шкафа. Наредените там кръгли, обвити в памук стъкълца, блещукаха неясно, като замъглени слънца. Зави ми се свят, политнах и едва се задържах. Но тази слабост трая само миг. Събрах отново сили, взех скъпоценните стъкълца и ги изпочупих със спокойно старание в порцелановия умивалник. Отворих и двата крана. Когато и последната капка от течността изтече в канала, взех от масата свитъка листове, изпълнени с изчисленията и заключенията ми, всичкия труд на толкова среднощни часове. И с все същото спокойно старание драснах клечка кибрит да ги изгоря в умивалника, да унищожа и последното смачкано късче хартия. Но преди да направя това, бързи стъпки ме накараха да се обърна бавно, удържайки с мъка непоносимо натежалата си глава. На прага стоеше Мейтланд.
— Недейте, Шенън — извика тя и изтича към мене.
Кибритът опари пръстите ми и угасна. Чукът заблъска още по-силно по главата. Улових с две ръце челото си. И всичко изчезна пред мене.
X
Тих и златист, октомврийският следобед беше изпълнен с покой и необятност. В някогашната ми стаичка в Ломонд вю косите слънчеви лъчи падаха в светла ивица по тапета и съживяваха пожълтелите повехнали рози или светваха в месинговите топки на кревата, които бях набраздил преди години, когато се опитах да изправя о тях една изкривена кънка. През прозореца виждах първите багри на есента по червените накъдрени листа на буките отвъд шосето, а далеко нейде, над модрата мараня съзирах изгърбените сини плещи на Бен Ломонд. Често бях гледал като момче от същата стая този далечен планински пейзаж. Гледах го и сега.
Легнал удобно на една страна, аз си почивах спокойно, със съзнанието, че това безгрижие е оправдано, защото доктор Галбрейт, подкрепян от баба Леки, настояваше постоянно, че трябва да почивам. Но красотата на този следобед беше непреодолима — и аз реших, че трябва да стана. Нима не бях вече добре и не можех да излизам всеки ден по няколко часа следобед? Отхвърлих завивките и започнах да се обличам, все още твърде внимателно, защото краката ми не държаха и доказваха колко мъчно човек се поправя след пълно изтощение. Сам си бях заслужил това. Всичко бе станало по моя безразсъдна вина.