А аз хлипам:
— Искам също да видя какво има вътре. Не мога да се върна така на Икар!
— Но разбери, че не сме в състояние да видим нищо повече! — нервничи баща ми, въпреки философската си закалка. — Малко ли ти е? Кой смъртен е видял такова нещо?
Иронията му, както никога досега, е нервна и хаплива — ние нищо не видяхме, нито усетихме нещо. Само уредите ни се сгърчиха епилептично и се парализираха, престанали да регистрират каквото и да било. Всичко наоколо сякаш се парализира.
— А какво стана с Дарян — питам аз в тази неподвижност. — Защо плачеш, Нойд, за Дарян плачеш, нали? — питам аз и ми се ще Петер Нойд да плаче заради мен.
— Глупости — сърди се астрофизикът. — Къде ме видя да плача?
Аз се вглеждам в него и не виждам никакъв Петер Нойд, а знам, че стои пред мен.
— Стига приказки, Зенко, излитай, докато има още някаква надеждица! — казва баща ми и ме прегръща. Прегръдката му топло и кораво обгръща раменете ми, а тоя твърд и топъл допир се оказва клемата на двата пулта — на автопилота и командния, — между които съм се проснал.
Но какво правя там? В аварийните торпили се лежи задължително в анабиотичната камера, как иначе ще издържиш! А, да, не бива да влизам в камерата! Не може да се разчита на автопилота, има и допълнителни двигатели, те вече водят своята люта битка с пространството, тия супердвигатели, а заедно с нея бушува битката и в молекулите на тялото ми, и аз трябва на всяка цена да издържа.
Аз се задъхвам в шлема на най-тежкия, най-бронирания, най-автономния скафандър. (Как тогава съм усещал допира с пултовете?) Аз изнемогвам. Аз умирам след всеки отвоюван метър пространство. Но пространство ли е това, което толкова иска да ме задържи? Онези смелчаци са скачали във водите на водопада, а какво би било, ако биха се опитали да се изкачат по тях? Ето така се изкачвах аз нагоре! И не тия супердвигатели на аварийната торпила, не те мен изтикваха нагоре, аз ги влачех подире си като смъртоносен товар, опитвайки се да изпълзя от черната фуния на кратера върху равното пъстрозвездно плато на Галактиката. И все по-тежък ставаше товарът, който аз теглех с всяко свое мускулче, от който се задъхваше и в който се удавяше всяка поричка на кожата ми. Докато изведнъж изчезна. А с него като че ли изчезнах и самият аз…
Когато започнах отново да чувам, около ушите ми бръмчеха сигнали — весели и живи, пълнеха замаяната ми глава, събуждаха мозъка ми за необикновен или забравен живот. Ръката ми се вдигаше съвсем леко, коремът ми, издувайки се, кламбучкаше в локва с вода. Целият плувах в някаква течност, но не, това не беше криопротекторът в анабиотичната вана! Все още си се намирах в скафандъра, но как ще е попаднала вода в такъв скафандър? Нещо необикновено трябва да се е случило, да не би наистина от водопад да съм излязъл?
Един глас — познат и непознат — ревна в лицето ми:
— Ура! Викайте, Балов! Обадете се и викайте ура! Чудото стана! Наблизо сме. Дайте сигнал и приемете координатите за среща!
Тялото ми, което отново можеше да усеща, сякаш се сви от удара на тази радост в познатия и непознат глас на търсещия с мене връзка оператор.
— Но Дарян го няма, нали? — казах аз.
— Не го открихме досега. Не ставайте дете, Балов, той сам си избра тази участ! Хайде, дайте по-скоро координатите си или още не сте извършили ориентировката?
— Какво спасение е това — изкрещях аз неочаквано и за себе си, едва сега осъзнал, че и аз, и оня, който ми отговаряше, сме се спасили, но че с Дарян е станало нещо ужасно, защото никой не знае какво е. — И от какво се спасяваме? И с какво се връщаме, питам ви аз! С тия смешни изследвания, които са абсолютно неверни?
— Не са смешни — възрази баща ми вместо оператора и аз едва не подскочих от гласа му в своята локва, която, вече знаех това, бе се образувала от стопеното ми под налягането тяло. Колко ли процента вода бе останала още в него?
— Но и нея я няма, татко! — извиках аз и сега вече заплаках с горещата и шумна горест на дете.
После дойде най-странното. Както преди бях видял себе си да летя като болид, така изведнъж видях през миниатюрните лещички на сълзите си аварийната торпила да описва необичайно рязък завой, за да се насочи отново към черната фуния. Видях още да лежи в нея някакъв човек в суперскафандър, а този човек беше Зенон Балов. Отначало не повярвах на течните увеличителни стъкла пред зениците си, защото Зенон Балов бях аз, едно плачещо в момента дете, но после и усетих, че летящият там, в завиващата торпила, съм наистина аз и отново си казах: Така е, не спиш, наистина е така! И ти наближаваш вече ръба на фунията и ето, още няколко мига само, ще минеш над него и ще се гмурнеш, весел и лек, в бездната, в която няма ни време, ни пространство да изцеждат водата от теб, в която действително няма вече нищо или има нещо съвсем друго и то е може би тъкмо онова, заради което Икар е потеглил из Космоса…