— Икар има нужда от музиканти — каза Майола на края на възторжените си изблици, но го каза виновно, забелязала, че не успя да ме трогне, нито пък да ме омилостиви с това, че бе избрала за донор любимия ми композитор.
А нямаше за какво да се чувствува виновна. Разбира се, че не биха ми разрешили дете. Най-многото, на което имах известно право, бе да се понацупя, загдето не бе ме дочакала, заедно да го изберем. В никакъв случай не бих могъл да искам от нея да се откаже от наградата. Пък и Икар наистина щеше да има нужда от един нов Стериус. Това ми пътуване окончателно ме убеди, че в Космоса не може без музика, че музиката е навярно единственото човешко творение с подчертано космически характер по структура и функционалност. Само тя притежава едновременно и финеса на строгия порядък, и ирационалния хаос на първосданността, на хипотетичния взрив, турил началото на Вселената; само тя е едновременно и образната конкретност на човешката страст, и мистиката на онази абстракция, в която тя се осъществява. А музиката на Стериус, когото действително обичах повече от всички земни композитори, винаги бе ми приличала на опит за пътуване до друга галактика: с трагическите вопли на безсилието, с лудостта на един неубиваем устрем, с реалното или въображаемо тържество, което в същност не празнуваше победата, а сливането си с Вселената. Майола бе добра, сигурно най-добрата композиторка, раждала се сред жените, пишеше наистина хубави песни, особено тия по изровените от нея стари текстове, но така или иначе композиторският гений и след вековете еманципация кой знае защо продължаваше да отбягва женската половина на човечеството. Дали защото тази половина биологически е все пак по-плътно свързана със Земята, с гнездото?
Гледах през прозорчето на родилната камера как бъдещият Стериус смуче лакомо мъничкия си палец, сякаш не му достигаше преобилната храна, която изкуствената утроба вкарваше през пъпчето направо в кръвта му, и може би защото никак не успявах да го свържа с великия човек, чиято растяща частица той представляваше, неволно прегърнах раменете на Майола, неволно съм я притиснал към себе си с повече желание за утеха, отколкото с действително съпричастие. А не успях да сдържа и една хаплива закачка:
— Как е с хромозомите? Надявам се…
— Четиридесет и седем! — възликува Майола, очевидно отдавна чакала този миг. — Отмъстих им и заради теб. Оказа се, че Стериус също имал един повече.
Не, наистина нямах право нито да й се сърдя, нито да я подозирам в недостатъчна любов към мен! И съвсем иначе трябваше тогава да я прегръщам, и с други очи да гледам розово-слузестото бебе, чийто четиридесет и седми хромозом навярно бе го накарал още неродено да си налапа стръвно палеца, но в дните, когато бях стърчал зад прозрачния щит на карантинното отделение, веднъж се появи и Хелиана Доля-Морени.
Също лично, а не чрез разхубавяващата картина на холографското посещение. Мярна се само за минутка на страната на Алек Дери, с когото бе дошла да ми каже „добре дошъл“. На мен ми прозвуча обаче с тона на: „Аз си знаех, че ще дойдеш, защото нали ми обеща? Помниш ли? Закле ми се…“ И усетих отново целувката й. Ако не беше Алек, сигурно щях да й разкажа съня си, но тя стоя съвсем малко, неспокойна беше, отбягваше да срещне погледа ми, а това я правеше още по-привлекателна. Много беше пораснала, съвсем жена си беше вече, та докато гледах малкия Стериус, аз виждах в същност нея. Виждах я едновременно и в родилната камера преди да я кръстя, и очарователно изплашена, обещаващо неспокойна зад преградното стъкло на карантинното отделение. А за собствено успокоение си казвах, че и Майола е присъствувала на моето раждане, а пък сега си е избрала да роди отново Стериус съвсем не за да отмъщава с четиридесет и седмия му хромозом, че още от сега обича в него и детето си, и учителя си по музика. Утешавах се още с мисълта, че един Варий Лоц сигурно би ми казал същото, когато ида да се посъветвам с него, би ми доверил може би сега и защо бе поставил Хели под наблюдение.
— Варий Лоц ме насочи — бърбореше Майола, за да прикрие болката от смутеното си щастие. — Нали всичко знае, подсказа ми, че има донорни клетки от Стериус, изобщо странен тип, явно, че нарочно ми даде възможност за нашето отмъщение, а нали тъкмо той отговаряше за генетическия контрол.
— Какво е станало с Лоц? — извиках аз едва там, в родилното, защото преди думите й не бяха се задържалите съзнанието ми.
— Нали ти казах? Полудя. Понеже него никой не контролираше, дълго време не се и откри, та после разбрахме чрез децата. Децата събирал и младежите, разни мистични неща им проповядвал, едва ли не някаква нова религия. Човекът бил велико тайнство, трябвало да го браним от веществото във Вселената, пътищата на познанието били други, време било Икар да излезе от погрешните земни пътища на познанието и не знам какво си още.