— И какво стана с него? — прекъснах аз лекомисленото й дърдорене. Тя не беше глупава, но изглежда и майчинското щастие, като любовното, е противопоказно на интелекта.
— В камерата. А младежите едва не вдигнаха бунт. Само той ги разбирал и така нататък, та сега и те са ни голяма грижа!
Да, Икар наистина не беше така непроменен, както ми се стори при посрещането ми! Алек излизаше прав. Той ми каза през стъклото:
— Добра среща, Зенко! Радвам се да те приветствувам и като колега.
Аз вече не го мразех, както в ония часове, когато направих откритието си и стоварих вината за всичките си беди върху неговата тренажерна шизофрения. Неговият „бог“ също бе потънал безследно заедно със зловещите си забрани край подводните скали на моята очарователна сирена. Само леко му се сърдех, загдето ми пречеше да гледам Хелиана. Но и тя сякаш сама се криеше зад гърба му.
— Харесва ми вашият поздрав — отвърнах му. — Значи, приемате ме за астропилот, така ли?
— Разбира се. При това, според слуховете, донесъл си епохален материал.
— Мисля, че да — направих аз опит да бъда скромен, защото Хелиана тогава още не бе си отишла, а той проточи:
— Значи… самочувствието е добро?
Очевидно нямаше какво повече да си кажем. Твърде много бяхме се отчуждили, та и аз казах нещо, в което нарочно не се съдържаше намерение за продължаване на разговора:
— Добро е. Важното е, че се върнах.
А думите си гарнирах с един многозначителен поглед към онази, благодарение на която вероятно се и върнах. Но тя отново не прие погледа ми, кимна ми с криеща нещо усмивка и си тръгна. Тогава Алек — сигурно за да успее да го чуе и тя — изрече високо, с позата на по-голям брат:
— Няма връщане за астропилотите, братко. Има винаги само пристигане в един друг свят.
— Така ли — поднесох го аз, но той не се разсърди. — Значи и вие сега сте други?
Хели вече излизаше от преддверието на карантинното, изпълнила го с парфюмно тежкия облак на меланхолията.
— Така е, ще видиш, брат! Човек със сърцето си винаги лети към нещо минало, а пристига в бъдещето на онова, което търси. Няма връщане, повярвай ми, поне в тая галактика няма, познавам я вече доста добре. В каквато и посока да летиш, това проклето време все те отнася напред. Затова се и поздравяваме с „добра среща“. Всичко в Космоса е еднократна и неповторима среща на различни системи, на различни времена, на разминаващи се посоки.
— Тъжна философия изповядват астропилотите — рекох му закачливо, но нещо в мен се съгласяваше с него, след като отвъд стъклото остана само той. Хели си отиде така, сякаш никога вече нямаше да се повтори срещата ни, а всичко останало бе си съчинило ентусиазираното от съня ми въображение.
— Защо тъжна? Въпрос на факти! А тъгата извира единствено от тоя неосъществим копнеж по отминалото. Но и той сигурно си има своето предназначение; предполагам, че ни помага да си изграждаме мерките за сравняване — и Алек неочаквано издекламира: — На глупците всяка чаша им се струва ароматна, а храна за мъдреците само във тъгата виждам аз.
— Алек, ти ми вземаш акъла! — викнах му аз през стъклото и се зарадвах, че моят нявгашен приятел наистина не беше толкова глупав, та да не е в състояние да се превъплъти в един затворен в риманово кълбо бог. Космосът те прави сам и тъжен, а с това — и по-мъдър.
— Това го е казал един много древен арабин.
— Да де — рекох весело. — Разбрах, че не е твое, но как ти си попаднал на него, ето въпроса!
— Хели ми го каза одеве. Като идвахме насам.
Нима и тя бе почнала да се рови в древните поети, за да търси там текстове за песни? Но нали, както казваше Майола, била чужда на всякаква музика! Какво бе я накарало да рецитира стихове на един астропилот?
Да, излизаше прав храбрият красавец Алек Дери със своите астропилотски разсъждения за човешкото връщане! А пък аз тепърва щях да установявам действително колко бе се променил Икар за времето, в което бях отсъствувал.
2
В контролния съвет сега трябваше да поема работата и на Редстър, но аз киснех повече в лабораториите и кабинета на баща ми, където той и неговите сътрудници неуморно ме подлагаха на кръстосани разпити, макар да нямах какво повече да им кажа от регистрираното в записната апаратура. Те подготвяха експедицията подир Вероника, а аз не по-малко неуморно се въртях сред тях с надеждата да ме вземат със себе си. А и за да се скрия от любопитството на икарци. Резултатите, които донесох, както вече казах, противно на нашата практика, веднага бяха оповестени и хората, въпреки доброто си възпитание, не успяваха да потиснат желанието си лично от моята уста да чуят нещичко за тая Вероника. В кабинета на баща ми обаче не смееха да ме безпокоят.