— Трудно ми е да повярвам — рекох, защото не посмях за му кажа направо, че обясненията му ми звучат по-скоро като прикриване на истината. — Такъв ясен и могъщ ум!
— Аз също не съм се усъмнил нито за миг в ума му — отвърна баща ми. — И другите също. Исках да кажа: пророците винаги са по-умни от последователите си. И винаги си остават неразбрани. Опасността не лежеше в самия Лоц, а в тази потребност, особено на младите икарци, да си имат религия и пророк. Те в същност го направиха реална сила, та затова го отстранихме за известно време. Нещата отиваха едва ли не към бунт. И то тъкмо по време, когато ни предстоят съвсем други проблеми за решаване. Но както ти казах, убеден съм, че след появата на Вероника нещата ще се оправят.
Опитите ми да науча нещо повече от младежите и юношите на Икар, които най-вече са били привързани към Варий Лоц, се сблъскаха с един заговор на мълчанието, резултат от някои груби мерки на координаторите. Бях огорчен, че те не ме приемат за свой, но разбирах бунта им против системата на изследователските и служебните тайни — нали сам бях се бунтувал някога против нея. Разбирах и потребността им да търсят за себе си път, различен от този на бащите им. Но имаше ли изобщо такъв път за Икар? Отказът на младежите да ми отговорят приличаше и на желание да се скрие една собствена вина, да се забрави случилото се, обезценено от новите събития. Вместо да ми отговорят за нещо минало, те мен разпитваха — бързаха да го заличат, приобщавайки се към новото. А новото беше Вероника. Баща ми имаше право: Вероника преобръщаше нещата наопаки, събираше всички мисли на Икар към себе си, оздравяваше ги, пречистваше ги, събуждаше нови надежди. Икар кипеше в тия месеци и радостно възбуден, и поуплашен в радостта си.
И много загрижен, защото по-нататъшният път на Вероника я отвеждаше към някакво място, съдържащо опасността да я загубим. Открихме го, като изчислявахме и обглеждахме по-нататъшния й маршрут, за да видим къде най-изгодно бихме я застигнали. Тя се носеше още към съзвездието на Есна — звездата, за която бе заминал Редстър, щеше да мине обаче доста близо край най-голямата крайна звезда на съзвездието, чиято гравитация неминуемо щеше да я „изстреля“ под друг ъгъл. И тогава Вероника с ново ускорение щеше да се отправи тъкмо към това подозрително черно петънце, което иначе едва ли скоро щяхме да забележим. Отначало астрофизиците го обявиха за „черна чупка“ или вариант на звезда в колапс, макар на телескопния екран то да приличаше на малък тъмен облак. Не смееха да го нарекат „тъмен облак“, защото беше прекалено тъмен на общия светъл фон на галактическото хало, а пък беше и необяснимо малък, за да бъде обикновен газов или прашен облак без вътрешен източник на излъчване. Все още се намирахме доста далеч, за да можем без разузнавачи да научим нещо по-точно за него, а не знаехме и дали Вероника притежава способността да възприема овреме подобна опасност, да коригира своя очевидно предпрограмиран курс. Засега и тя беше далеч от черното неизвестно, та тревогата на астрофизиците ми изглеждаше пресилена, но тази тревога още веднъж подчертаваше ролята й на истински повратен момент в пътя на Икар.
Все едно дали бе произведение на друга цивилизация, или самата бе форма на цивилизация, с появата си тя заставяше хората да търсят своето самоопределение. Така аз бях в правото си да тържествувам, защото в тези месеци след завръщането ми Икар постепенно стигаше до моите някогашни разбирания: да се самоотграничи от Земята, да търси собствен профил и път, ако иска действително да й бъде полезен. Дори първият координатор ми го потвърди, и не само за да ме поласкае.