Той досущ приличаше на предишния, но говореше съвсем различно от него. Макар и със същата войнственост.
— Балов, убеден съм, че бъдещата икарска цивилизация ще ви вдигне паметник — каза ми той, когато ме прие официално в дома си, за да ми отдаде ритуалните почести.
И домът му бе обзаведен със същата небрежност, както на предишния, че и жена му сякаш бе жената на предишния, само дето не си отиде веднага, както онази, а седя през цялото време при нас и отначало ме зяпаше с неприлична и смущаваща всеотдайност.
— Не, не, недейте да скромничите! Аз нямам пред вид само откриването на Вероника, става дума за идеите, които преди сеехте сред младите. Тук сме насаме и можем да си кажем някои неща, макар да не са узрели още за публично обсъждане. И според мен Икар не бива да се връща. В момента, в който се появи другата цивилизация, в момента, когато сте осъществявали контакта с Вероника, ние се превърнахме от авангард в граница на земната цивилизация. Да се върнем, значи да стесним отново границите й. Освен това е опасно. Ние не знаем от какъв тип е тая цивилизация, какви са намеренията й, а докато не узнаем това, нямаме право да я отвеждаме, все едно съзнателно или неволно, към Земята. Точно обратното — трябва да я отклоняваме от Земята, да приковем вниманието й само към себе си. Нали така?
Кимах в знак на съгласие, но при всичката му правота ужасно ми се искаше да му кажа нещо неприятно и да си тръгна. Не го направих, може би защото бях силно смутен, че никак не се радвам, загдето идеите ми отиваха към осъществяване. А пък той все повече се разпалваше, ставаше все по-красив и мъжествен, така че жена му ме избави поне от погледите си, влюбвайки се отново в своя съпруг.
— Ще ви издам и една тайна, Балов. Експедицията, с която е вашият приятел Редстър, в същност изучава една планетна система, годна за отсядане. Тук трябва да отседнем ние, наблизо, тук да побием граничния камък и да се готвим за срещата с другата цивилизация. Пък не бива да бъдем и егоисти, нали — засмя се той с пресилена гръмогласност. — Може би тази цивилизация също има нужда от нас, за да определи своите граници, нека ни намери по-лесно.
— Да, да — мърморех. — Прав сте! — и се чудех на изразите, които употребяваше: авангард, гранични камъни, самоопределяне…
— Ние се догаждахме, че може да донесете такъв резултат — изпъчи се той насред приемната си, заприличал на паметник на икарски астронавигатор. — Затова още тогава изпратихме тази експедиция. Системата на Есна е добра, стара е, улегнала, спокойна, положително не една от планетите й са годни за живот. Но и да не са, ще ги направим годни. И ще ги напълним е икарски деца, ха, ха, ха…
Смехът му заплющя в ушите ми като серия от подигравателни шамарчета. Вече изнемогвах в собствената си обърканост, а той започна и да ми философствува:
— Обичате ли историята? Тия дни пак се позанимах с историята на земните цивилизации. Ще ви кажа, Балов, има от какво да се поучим. Всяка цивилизация е живяла, развивала се, давала своето, след което почвала да загнива в себе си. Но ето че идвали варварите, призвани да я изядат, и по този начин да я продължат. За древния елин или египтянин, или византиец е било невъзможно да каже: Нашата цивилизация умира, но ето дойдоха варварите и те ще бъдат другата цивилизация, която един ден също ще загине, защото ще я погълнат други варвари и така нататък, за да няма свършек на света. Ние обаче можем вече да си го кажем: по границите на всяка цивилизация, Балов, винаги е необходимо да клечат в очакване някакви варвари, точейки секретите на своите жизнеспособни слюнчени жлези. И точейки ножовете си. Очевидно това е една стара, високо развита цивилизация, една красива цивилизация, Балов, нали и вие така си я представяте? И ние ще клекнем на границата й, за да станем един ден нейното продължение…
Гледах тоя красив варварин, който вече точеше лиги и точеше нож, но намерих сили да се сдържа:
— Не би ли могло да се помисли и обратното? Земята също изгуби своите варвари, когато разшири границите си до безлюдните простори отвъд орбитата на Плутон, та изпрати Икар именно за да търси своите варвари.
— Естествено, естествено — отвърна той с несъкрушимо благоразположение. — Би могло и това да се помисли, но първо, ние наистина сме още твърде млада цивилизация и второ, човек е длъжен да бъде патриот, нали така?
— Вашият предшественик — рекох с кротост, която ме самовъзхити, — вашият предшественик много държеше да се върне на Земята.