— Болестите ние ги прочистваме. Ако имах твоя селекционерски талант, майко, щях целия си живот да хвърля за създаването на подходящ хищник за човека. Един красив, умен, ловък, безпощаден хищник…
— Защо не обичаш хората, Зенко? — запита тъжно майка ми.
— Напротив — изсмях се аз. — Тъкмо защото ги обичам! А ти помисли по въпроса за хищника, още не е късно!
И побягнах, за да не зървам красивата тъга в красивите й очи. И бягах по алеята, чиято пореста мекота лепнеше задържащо за подметките ми, като си повтарях на ум: да, да, тъкмо такъв хищник, красив, умен, ловък, безпощаден, най-вече безпощаден, да, да, безпощаден… И правех това навярно, за да избягам инстинктивно от мисълта за предстоящата среща. А в най-дълбоките подмоли на съзнанието ми се пробуждаше като сърбеж потребността наистина да отивам сега към някакъв хищник. Ах, как бих предпочел да си премеря силите с такъв хищник! Страхът от него щеше да ме направи по-хитър и изобретателен, щеше по-силен да ме направи, а не така да парализира всичките ми вътрешности. Защото… върви ставай хитър и изобретателен, когато се изправиш пред едно тънкокрако и дългокрако хищниче, което крие очите си и само тихо ръмжи и не знаеш в кой миг ще оголи ноктите си!
Хелиана все още стърчеше сред своите хлапета на брега на езерото, недалеч от мястото, където за пръв път бях целунал Майола Бени. Тук бях я открил одеве на екрана и просташкото желание тук именно да целуна и нея бе ме изстреляло насам. Децата седяха или лежаха на хилавите си хълбочета и явно се нуждаеха от болногледачка, не от учителка. Тя им разправяше нещо за езерото и неговите обитатели, защото ръцете й описваха плавни дъги над водата, сякаш дирижираха живота в нея. Не ме усети — сега все още аз бях хищникът, дебнещият зад дърветата, — така че ми се удаваше последна възможност да я огледам критически: кльошавата й фигурка, облечена доста небрежно и без особен вкус, болнавата бледност на кожата й, възредичките пепеляво-руси коси, прибрани отзад на семпъл кок… Каква жена беше в сравнение с нея Майола! Беше оная неизбродна, пълна с прелестни тайни галактика, наречена хубаво женско тяло, но кой може да ми каже защо толкова ни се иска да напуснем тази чудесна наша галактика, без да сме разкрили и една милионна част от тайните й, за да полетим към Андромеда, например, или поне към Малкия Магеланов облак?
Много пъти бях оглеждал критически Хелиана — толкова много и така необезпокоявано, както едва ли друг мъж е оглеждал любимата си — но и сега всичко онова, което би било недостатък у друга жена, участвуваше като неотделима съставка в магията, с която тя ме привличаше. Не, то не беше простата сила на исконното мъжко влечение, ако съществува изобщо такава проста сила, то беше неистовостта на някаква едва ли не перверзия. Как иначе да си обясня това, че сравнявайки я не само с Майола, но и с всяка макар и бегло харесвана от мен икарка, разглеждайки я прекалено критически, така че и наистина хубавото у нея да ми се струва грозно, аз въпреки това я желаех все по-силно? И неопитността ми изиграваше навярно тука своята роля — да познаваш една жена, не значи да познаваш жените, а още повече действуваше навярно и магията на онзи мой сън на борда на Р–19. Така или иначе, един експлозив от страст и нежност се омесваше в мен, както се смесват простите съставки на гърмящия газ, та никак не ми беше до въпроси и обяснения.
В тези минути само за миг ме заболя сърцето — на лекаря сърцето, не на влюбения — заради хлапенцата около нея, които аз не познавах, защото бяха проходили в мое отсъствие. Сега отблизо — екранът все пак разхубавяваше малко — те ми заприличаха направо на изродчета. Безкръвни, рахитични, с уродливо тънки и крехки скелетчета, с очи, напълно лишени от дълбочината и блясъка на детската живост. Дори елементарното любопитство отсъствуваше в тях, а има ли нещо по-ужасяващо от детски очи, изпразнени от любопитството си? Усетили ме веднага, те бяха насочили бавно към мен своите осемнайсет чифта очи без всякакъв интерес, не се сещаха дори да обадят на учителката си за моето дебнещо присъствие. Странно как контролният съвет е допуснал да се родят такива деца — недоумявах аз тогава и си помислих, с болка и симпатия, че са навярно също плод на някакъв генетичен експеримент, един също такъв тъжен с резултата си експеримент, какъвто съм аз.
— И те плуват във водата, както ние плуваме в пространството — повиши глас Хелиана, доловила присъствието ми, прекъсна се, обърна се.
Излязох от гората с чувството, че съм стоял зад дървото, зад което бе стояла някога тя, когато се целувахме с учителката й по музика — може би и със същата гузност. Над езерото минаваха тъмните сенки на декоративните облаци, на отвъдния му бряг, несъществуващия, се люлееха холографни тръстики, от които излитаха холографсни птици и се виеха под холографното слънчево небе. Как нямаше да бъдат безразлични очите на децата!