Очите на децата си бяха същите равнодушни и студени кристали.
— Впрочем ние никак не ги интересуваме — добавих аз, а инжектираният в мен лекар тревожно отбеляза: но това вече на чиста олигофрения прилича! Та те не са толкова малки, че да не усетят какво се разиграва пред тях, инстинктът още към тригодишна възраст наостря уши и ококорва очи за подобни неща.
Хелиана продължаваше да стои отпусната в лапите ми, после вдигна ръце да оправи кокчето си. В жеста й, безкрайно миловиден, имаше много чувство за вина, което се предаде и на мен.
— Тези деца ме тревожат — рекох.
— Ти повече ме тревожиш — каза тя с безпомощна и виновна усмивка и го каза така, че не можеше да не се опитам да изпия до дъно този прелестен коктейл от нежност, безпомощност и вина.
Тя не се възпротиви, дори посрещна с полуготовност лакомите ми устни, но после — сигурно съм прекалил, несъобразявайки се с това, че моят гръден кош побира три пъти повече въздух от нейния — размаха ръце и крака, набра сили и с юмруци и колене се отблъсна от мен. И тогава се случи нещо, което отначало много ни изплаши.
Отблъсквайки се от гърдите ми, момичето политна с главата назад, но вместо да падне, защото бях я пуснал, се вдигна на около метър във въздуха и като торпила, изскочила от вълните, се понесе гърбом над езерото. Бяхме стояли до самата му вода. Същото чудо, но не с такава сила, се случи и с мен. В обратната посока обаче. Аз залитнах, размахах ръце да не падна и се закрепих в невероятна поза: стоях на ръба на петите си, наклонил се под петдесетградусов ъгъл, и какъвто си бях дълъг, сигурно приличах на онова древно архитектурно чудо, чието име пак забравих. Впрочем, в оня миг бях забравил и собственото си име. Разперил ръце за опора, аз бавно се завъртях около своята почти двуметрова ос, закрещях: „Хели, внимавай, Хели, пази се…“, но тя продължаваше да отлита все по-далеч над езерото, което беше доста дълбоко, заради нашите събратя по разум — делфините. Най-после успях да докосна с ръка камъка под себе си, но вместо да успокоя впаникьосаните си крайници и да разсъдя какво да правя, аз само още по-силно се отблъснах, преобърнах се сега пък с главата напред, инстинктивно, може би заради това, че Хели се намираше над езерото, направих с краката си плувни движения и полетях към короната на близкото дърво. Смогнах да се хвана, без да извадя очите си в клоните, вкопчих се в тях, увиснах като великанска шишарка, и чак тогава осъзнах какво бе ни се случило: системата за изкуствена гравитация на Икар внезапно бе престанала да действува. Понякога, не често, но винаги изненадващо, съответният отдел на контролния съвет я изключваше за кратко време, а след това отчиташе готовността на икарци за аварийни ситуации, проверяваше дали всичко е на мястото си, дали е надеждно закрепено, дали нямаше да се повреди някоя жизнено важна система при преминаването в състояние на безтегловност. Така или иначе, аз бях длъжен моментално да се върна на служебното си място, особено пък ако се касаеше за поредната репетиция. Не бях погледнал часовника си, но щом дублиращата система още не се включваше, едва ли се касаеше за повреда. Беше почти невъзможно и двете системи едновременно да излязат от строя.
Това разсъждение окончателно ме успокои, но не ме направи по-разумен и не събуди в мен чувството ми за служебен дълг. Едно момчешко веселие закънтя в гърдите ми като видях отново как моето момиче мяташе безпомощно изящните си крачета и ръце из въздуха, как се устремяваше към повърхността на набъбналото, сякаш подуло се езеро, готово да се вдигне с цялата си вода подире й, как, налучквайки някое правилно движение, успяваше в последния миг да избегне опасното съприкосновение. Извъртях се внимателно, опрях подметки в един по-дебел клон, присвих колене и се изстрелях с протегнати напред ръце. Изстреля ме и ликуващото съзнание, че сега като настигна ей онова момиче над езерото и като го взема в ръцете си, то няма да се разсърди, а ще влезе в тях с чаровна, треперливо плаха готовност.
Но това не се оказа никак лесно. Пък и съдено ми било друга да прегърна преди това. Макар да владеех добре правилата за движение в безтегловност, тялото ми още не можеше да си припомни силата, с която се прилагат, та прелетях край Хелиана със скоростта на метеорит. И кой знае докъде щях да стигна, положително чак за несъществуващите тръстики щях да се залепя, ако насред езерото не бе изскочила точно пред мен делфинката Соня. Протегнатите ми ръце се блъснаха в нея, плъзнаха се по хлъзгавата мокрота на гладкото й туловище и я прегърнаха, инстинктивно потърсили опора. Соня ме удари с патешката си човка по ухото и закрещя като обезумяла от страх.