— Млъкни де! — викнах и аз, защото щеше да ми спука тъпанчетата. — Не ти е за пръв път! Какво си завряскала такава!
Беше нетърпимо да я държа в прегръдките си, но не смеех още да я пусна, защото тя, неимоверно силна, така се мяташе, че щеше да ме отхвърли чак до високия повече от двеста метра таван-небе над езерото. Така ние се въртяхме и премятахме, сякаш се борехме, тя търсеше начин да се върне в родната си стихия, а аз дебнех сгодната позиция, за да я използувам като трамплин, та да се изстрелям обратно към Хелиана. И непрекъснато я увещавах:
— Соня, Соня, спокойно, Соня, спокойно, не се плаши… — а ми се искаше също да й цапна един, защото ухото ми пламтеше и болеше като откъснато от човката й.
Най-после тя се укроти, а щом чу свиренето на мъжа си, който твърде комично бе се подал, за да я търси и сега стърчеше над водата, сякаш някой го дърпаше изотзад за опашката и не му даваше да излезе, Соня изпълни няколко по-смислени удара с плавниците си, зае хоризонтално положение, аз успях да я възседна, после и да стъпя на нея, за да отлетя обратно към Хели. След малко чух зад себе си плясъка на делфинката, която, блъсната от мен, най-после бе отишла там, където й се искаше да се върне.
Хелиана се превиваше от смях и със същата скорост се отдалечаваше от мен.
— Престани да се въртиш — викнах й. — Стой мирно!
Тя пак се завъртя, но вече възпирайки се, за да я настигна, и се опита така да изпъне тялото и рокличката си, че да скрие някои свои области — много прелестни области, — които още нямах право да виждам.
— Какво мислиш, дали е повреда — запита тя, когато я наближих и отново се преметна, престарала се в срама си, като този път направо увисна с главата надолу. От замаха полите на роклята й също се смъкнаха и пъпчето й цъфна като любопитно око над ръба на гащетата. Тя почти изплака насред смеха си: — Ох, майчице! Или ми помогни, или поне не ме гледай!
Аз се разкикотих, та без малко да загубя контрол над движенията си, пак да се размина с нея, но като продължих да забавям полета си с насрещно блъскане на ръцете, успях да докопам глезена на десния й крак. Сега се завъртяхме едновременно, както преди със Соня, и представлявахме навярно такава смешна гледка, че рибите в езерото са се издавили от смях.
— Спокойно — заповтарях и на нея, с повечко нежност, разбира се. — Спокойно, не мърдай, само не мърдай — повтарях аз и стисках зъби, да сподавям непрекъснато бликащия извътре ми смях, чиито спазми се превръщаха в почти реактивни тласъци. — Ела, остави се на мен, спокойно сега, ето…
Придърпвайки я постепенно към себе си, аз самият безкрайно предпазливо изпъвах крака, та да заема по-устойчиво положение. Хелиана обаче продължаваше да виси обратно, с крака към лицето ми, затова трябваше да съсредоточа всичките си усилия да я завъртя някак си и… разбира се, да намеря устните й. Макар да бях готов и краката й да целувам. Най-после успях да успоредя тялото си под нейното. Ръцете ми обхванаха разголеното й кръстче и, упоени от топлината му, бавно вдигнаха цялото момиче, бавно го завъртяха. Някакво перце сякаш въртяха, пъстрото и красиво перо на невиждана птица. Очите на Хелиана идеха бавно към мен и ставаха все по-големи в моминското си очакване-уплаха.
— Недей — зашепна тя. — Пусни ме, не мога да лежа така върху теб!
— Ще се научиш — хилех й се насреща с чувството на победител. — Трябва да се научиш. Ето така, отпусни се, нищо не прави, защото пак ще литнем нанякъде.
— Ох, Зенко, моля те!
— Легни, мила, виж колко е хубаво! Не мърдай, нека само аз те движа.
Ръцете ми я носеха полека, докато най-после съумяха да я положат изцяло на гърдите ми. Прегърнаха я — толкова дълги, че можеха два пъти да опашат тънката й снага, притиснаха я към мен така, че дъхът й бликна върху устните ми.
— Готово! Сега можеш вече да ме целуваш, колкото си искаш — рекох й, безкрайно благодарен на тая безтегловност, която заедно с гравитацията бе изсмукала и страха ми пред това вироглаво хлапенце.
— Но аз… аз не искам да те целувам… колкото си искам — изпъшка тя, като се помъчи да отклони поне лицето си от опасната близост.
Аз внимателно плъзнах едната си ръка по гърба й, лапата ми докопа вратлето и го стисна нежно в клещите си. Това нейно дълго и много изящно вратле — най-хубавото и най-женственото вратле в Галактиката, което по-късно аз никога не се насищах да целувам!
— Тогава поне веднъж!
— Нито веднъж!
— Знаеш ли, че веднъж ме целуна сама?
— Знам.
— Нямам пред вид одеве.
— Знам.
— Как така знаеш? То беше на сън, никому не съм го казвал.
— Пусни ме, Зенко, моля те, нямаме право… — задърпа се тя отново, но как да се отскубне от тия лапи! Пък и явно не й се искаше чак толкова да се отскубва.