— Каква по-хубава обстановка за годеж от безтегловността?
— Никакъв годеж не е това!
— Отпусни се, моля те, виж колко е хубаво да лежим така и да се носим… Хели, слънчице малко, като две слънца да се носим, двойка слънца, не, какви слънца, едно мъничко, но горещо-горещо и могъшо-могъщо слънце, а до него една дълга глупава планета…
Тя все още не искаше да долепи лице до моето, но аз притиснах главата й надолу и я залепих на бузата си и тя остана така, безмълвна, безтрепетна, сякаш заслушана до премала в глупостите, които шепнех в ухото й. Тогава именно си помислих, че истинското блаженство е възможно навярно само в безтегловността, и си помислих още, че любовта и безтегловността са две сестри-близначки. Но си помислих и да не би да са просто рожби на пияния ми от щастие мозък, та по едно време ме жегна безпокойството дали пак не сънувам, както тогава, в кораба, дали пък не халюцинирам.
Не халюцинирах. И се убедих в това по най-бруталния и класически комедиен начин. Има един земен израз: да те полеят с кофа вода — поля ме цяло езеро!
Оглупял от любов (то кой ли пък е поумнявал от нея!), аз съвсем забравих, че първото ми намерение бе, щом достигна момичето, да го измъкна към брега и гората. А ония край командното табло на гравитационната система сякаш бяха изчакали мига, когато и устните на Хелиана ще легнат най-после покорно върху моите, за да я включат отново. Глупавата планета и слънчицето й се откъснаха от орбитата на блаженството и цопнаха с оглушителен плясък във водата.
Беше близо до брега, та без много усилия изнесох зашеметеното от нагълтаната вода момиче. Изправих го, махнах полепналите по бузките му коси, плеснах му едно шамарче и се засмях. Не, нищо не можеше да помрачи щастието ми този ден! Бях само любопитен какво още щеше да ни се случи, за да направи годежа ни съвсем необичаен.
— Аз те обичам, Хели — казах й, сякаш непременно трябваше да го изрека тъкмо в тая смешна обстановка.
Хелиана изплю още вода, обърса по детски устата си и изпръхтя:
— Ами! Обичаш ме!
Ако бе добавила, както някога учителката й: Не, ти търсиш еди какво си в мен — сигурно щях да й цапна един. Тя нищо не добави. Капките вода на миглите й блестяха като далечни съзвездия.
— Обичам те. И ти също ме обичаш — настоях аз весело. — Каза ми го веднъж.
— Да.
— Какво да?
— Казала съм ти го вече.
— Не си ми го казвала. То беше в оня сън, за който ти казах.
— Да.
— Какво да?
— Тогава беше.
— Откъде знаеш? Не съм ти го казвал.
Тя се засмя и кокетливо, и малко сконфузено:
— Възможно ли е сама да те целуна, пък да не ти кажа, че те обичам?
— Ето че се подиграваш! Наистина ми го каза, не се шегувам.
— Знам.
— Хели, кажи ми го наистина!
— Защо да го повтарям? — отвърна тя и заприглажда полепналата по тялото й рокля.
Повторих движенията на нейните ръце и тя побърза да ги хване, засрамена от безсрамието на пръстите ми.
— Много си хубава!
— Не съм хубава.
— Хубава си! Кажи: обичам те!
— Вече съм ти го казала.
— Кажи го наяве!
— То беше наяве.
— Как така?
— Ти си наистина една съвсем глупава планета! — викна тя внезапно и ми обърна гръб.
— Хели — тръгнах аз подире й, но се спрях. — Хели, ами децата? Къде са децата?
Усетих студа на водата по гърба си, студа на толкова топлата иначе вода. Къде ли бе разпиляла безтегловността тия безпомощни мъничета? Ама и Хели е една учителка! Нито веднъж да не погледне за тях!
— Нищо им няма — отвърна учителката през рамо. — Ще се върнат. Да вървим да се преоблечем!
— Но нали ще се върнат?
— Нищо им няма, казах ти. Хайде! Ще има да те дерат, че не си бил на поста си!
— Ще им кажа за нашия годеж. Можеше ли да се прекъсне такъв годеж?
Тя се обърна към мен, големите й очи, още по-големи върху дребничкото й личице, ме изгледаха, сякаш преценяваха способен ли съм да го кажа, после в тях изплува изненадваща властност:
— С Майола обаче сам ще се оправяш! И не ме търси, докато не се оправиш с нея!
— Хели!
Тя повече не се спря. Тъничката й, тъмна от водата фигурка се скри между дърветата както някога, когато на това място прегръщах учителката й. Запитах се: Дали не си отмъщава на учителката? И с този въпрос в щастливото ми сърце се загнезди и неизбежното безпокойство.
А сега, когато разказвам за моя годеж с Хелиана Доля-Морени, ми се струва, че зад чаровната му комичност още тогава се е зъбел и един трагичен символ.
На Икар странните деца