1
Аз съм достатъчно суетен, за да продължа да ви занимавам със себе си и сърдечните си приключения, но това, че съм първият човек, роден извън слънчевата система, ме поставя почти в положението на библейския първи човек, наречен Адам, чието досие, разбира се, не можех да не проуча. От него е видно, че този Адам е привличал повече от две хилядолетия интереса на хората единствено заради авантюрата си с Ева. След като го изгонват от рая и той се превръща в обикновен съпруг и труженик, дори най-ревностните християни го забравят, сякаш ги е срам, че такова безличие е станало родоначалник на човешкия род.
Сигурно поради същите причини икарци никак не се възмутиха, че оставих Майола Бени и се свързах с Хелиана, макар че годежът ми все пак не успя да ги омилостиви, та да ми спестят „публичното мъмрене“ заради неизпълнение на служебния си дълг. Смятаха я навярно за по-подходяща да бъде Ева — нали Хели беше пък първото момиче, заченато като мен по естествен начин, беше вторият генетичен икарски експеримент. И… мога да ви уверя: тя като че ли наистина бе създадена от мое ребро!
С Майола „се оправих“. В същност, оправи се тя с мен, научила веднага, че контролният съвет бе ми разрешил да имам дете не чрез клонингова присадка. (Ето един случай, когато тъкмо клонингът ставаше нежелателен! Той щеше да ме възпроизведе заедно с антиобществения ми игрек-хромозом, докато иначе съществуваше по-голяма вероятност детето да онаследи генетичния код на гениалния ми баща или качествата на майка си да вземе.) Научила още, че е прието предложението ми майка на детето да бъде Доля-Морени, Майола веднага ме повика при себе си. Бе се облякла така, че в първия миг я видях като в детските си илюзии. Искаше да бъде красива и горда, но беше прекалено южняшки импулсивна, за да успее да прикрие страданието си. Козметиките на майка ми също не помагаха да се потули сивата мъка на креолската й кожа. Аз седях, а тя стоеше и търсеше погледа ми, който обаче нищо не й отвръщаше.
— Зенон — започна тя кротко, — вече ти казах: ако искаш да ми отмъщаваш, несправедливо е и е прекалено жестоко. Аз премълчавах най-важната причина защо не те дочаках заради детето. Вярвах, че сам ще се сетиш, лекар си най-после.
Тук тя помълча малко, но тъй като аз и сега не се сетих, пък и никакъв опит не направих да се сетя, тя рече с решителността на отчаянието:
— Никоя жена не е склонна да навира в очите на любимия си, че е стара. Уплаших се, Зенко, малко време имам още, за да ставам майка, затова! Естествено, ако си се спрял на друга, защото ме виждаш прекалено стара, аз също нямам право да ти се сърдя. — Тя ми демонстрира разкошния си гръб, по който се стичаше черната лава на косите й, и добави така, че гласът й сигурно би стопил цяла ледена планета. — Това исках да ти кажа: не ти се сърдя и… съвсем не е задължително да ме напуснеш, само защото си предпочел друга за майка на детето ти.
Продължих да мълча. Тогава тя дойде при мен, малко театрално вдигна лицето ми в шепи, целуна ме по челото, по очите, по устните и рече:
— Желая ти щастие, момчето ми. И знай, че винаги можеш да се върнеш.
Аз изседях цялото това време с изтръпнали сетива, без мисъл, само при последните й думи в мен отекна гласът на Алек: „Няма връщане за астропилотите, братко!“ А много скоро се убедих и в друго: че бях се самоизгонил от любовния рай, за да попадна в един невъобразим любовен ад.
Майола, която ме превъзхождаше по ум, талант и жизнен опит, винаги бе готова да ми се подчини и ме обичаше с примирението, че е възможно всеки миг да ме загуби. А това хлапе хем ме третираше като лична вещ, хем демонстрираше вбесяващо превъзходство над всичко и всички. Никога не бих допуснал, че от затвореното в себе си, плашливо и нежно създанийце, което бях оставил преди да излетя с Р–19, ще се излюпи толкова властност и вироглавство. Недоумявах как Терин бе я направил възпитателка, но съпружеската солидарност ме възпираше да изразя пред него безпокойството си за поверените й душици. Та още Варий Лоц бе открил, че не е овладяла минимума знания в никоя от задължителните за икарци области на науката, а тя и сега отказваше да се учи. Каквото и да й кажех, опитвайки се малко от малко да я ограмотя, тя ми отвръщаше: Не, това не е така! Или: Не ги знаете вие тия неща! Или: Прощавай, мили, но позволи ми като човек да не вярвам много-много на тия тъпи електронни мозъци… И ме поставяше в конфузното положение да защищавам тъкмо онова, срещу което бе се бунтувал моят дух — света на машината и познанията ни, добити чрез нея. Защото лош или добър, друг свят за нас нямаше. В него и чрез него живеехме, каквото и да си приказваше шизофреничният Алеков бог от тренажерната на Р–19. Останалото бе хаосът, ентропията на Вселената, а мисията на мислещата материя изглежда се състоеше в това до безкрай да търси някакъв ред в този хаос.