Както аз търсех някакъв ред за чувствения хаос на нашия престранен меден месец с Хелиана Доля-Морени.
Започна се още в края на първата седмица — как всичко се повтаряше след моето завръщане:
— Хели, ти не ме обичаш!
Тя с майчинско снизхождение — откъде пък така бързо го усвои! — ме погалваше по бузата.
— Нито веднъж не си ми го казала!
— Дори два пъти: когато ми мажеше коляното и на кораба.
— И продължаваш да ми се подиграваш!
Тя се превръщаше в глезено дете, готово да се разплаче, загдето не го разбират.
— Не ти се подигравам. Много те моля, повярвай ми веднъж и завинаги!
— Ти направо ме отбягваш!
Тя притискаше главата ми към гърдите си. Те бяха мънички, но в тях сякаш се намираше по едно отделно голямо сърце — така силно пулсираха. Умееха и да въздишат. Първия път тя нищо не отвърна. Втория път промълви насред покъртителна въздишка:
— Не искам да те отбягвам, мили, повярвай ми!
Третия път направи опит да се засмее:
— Любовта била уморително нещо!
— Особено когато човек не обича — добавих аз.
— Моля те, не започвай пак!
— Ти обичаш своите кретенчета повече от мен.
— Ако още веднъж ги наречеш така, ще те напусна!
— Добре. Кажи тогава защо се свърза с мен! — поуплашвах се аз, но не се отказвах от глупавото човъркане, което изглежда е хоби на всички влюбени.
— Казах ти. Защото не си като другите.
— Само затова ли?
— Малко ли е? — смееше се тя.
— Но тогава защо…
Тя пак запушваше с длан устата ми, за да даде простор на ненаситните ми за ласки ръце. Но аз все по-често усещах, че се насилва да ги изтърпи. Така, между смеха и сълзите, преминаваха нашите любовни нощи. А любовни дни… нямахме, защото тя продължи да си изчезва както и преди в неизбродния лабиринт на Икар заедно със своите дечурлига, за които аз все така нищичко не знаех. Само веднъж-дваж ще цъфне на екранчето на джобния ми поливизор, щастливо ухилена, и ще рече:
— Здрасти, мили! Как е моята съперница Вероника? Ще й оскубя косите, така да знаеш! Че и на цялото съзвездие ще оскубя косите заради нея!
Аз бях я позабравил, моята Вероника, в тая щастливо-мъчителна любовна неразбория — само с чувствата си, разбира се, защото иначе продължавах да вземам участие в подготовката на експедицията. Но напоследък бях почнал да се ядосвам на астронавигаторския съвет, който все още не ни даваше разрешение за отлитане. Затова съвсем не на шега се заканвах:
— Ще взема да избягам при нея, ще видиш! — убеден, че Хели е така щастлива, тъкмо защото се намира далеч от мен, на неизвестно място.
И следваше поредната нощ, в която отново я укорявах, докато най-после изтръгнах признанието й:
— Е, добре, прав си, отбягвам те.
Ако сте получавали такова признание, ще знаете вкуса му. Ще знаете и как всичко в теб се преобръща не сто и осемдесет градуса, сега пък отказвайки да му повярва.
— Не искаш ли да знаеш и защо? — попита ме тя, след като доста време бяхме се дебнали в тъмното.
— Навярно си имаш сериозни основания.
Тя неочаквано включи дневното осветление и скочи от леглото, заповяда ми, както само тя умееше да заповядва:
— Погледни ме! Не в лицето, огледай ме иначе!
Може би чувството за вина, загдето бях я гледал по-рано тайно, не ми позволи нито веднъж да огледам открито своята млада съпруга, но сега бях и стреснат от постъпката й, чиято цел не схващах.
— Нещо да ти прави впечатление? — запита тя, след като се завъртя даже и на пети, та да огледам и задничето й.
— Хубава си — въздъхнах гузно аз; тя никога нямаше да узнае колко и как бях я гледал!
— Да приемем, че е така, макар да не е вярно. А нещо друго не забелязваш ли?
Друго не забелязвах. Само много силно и много цялостно я желаех, с онова неутолимо желание, което те кара да се чудиш какво още да направиш на любимото си същество. А хубава наистина бе трудно да се нарече в сравнение с другите икарки, които до една можеха да бъдат експонати в анатомически музей. Хелиана и след цял месец съпружество приличаше повече на момиче, отколкото на жена. Необикновено крехкото й тяло обаче, направено сякаш от друга някаква материя — ефирна, едва ли не прозрачна, — излъчваше неотразим за мене чар тъкмо със своята необичайност на форми и пропорции.
— Я ме сравни със себе си — настоя тя вече с досада. — Нищо ли не ти идва на ум? Че погледни се де, звяр такъв, не виждаш ли, че съм два пъти по-малка от теб, че си десет пъти по-силен!
Бях вече при нея и се стараех да притискам главицата й съвсем, съвсем нежно към себе си, да я милвам така, че да не усеща тежестта на ръката ми.