Не успях да я убедя. Пък и не настоявах. В края на краищата човекът — това е неговата генетична карта! Не ли тъкмо заради тая ненормална генетична карта с неизвестния ензим толкова обичах своето слънчево момиче? А сега го обикнах двойно повече. И то като че ли ме обичаше повече или поне аз не се съмнявах вече в обичта му, решил навярно, че с генетичната си аномалия тя по право може само на мен да принадлежи. Някакъв тъжен унес потопи за дълго като в топъл и упойващ газов облак любовта ни. Ние се сгушихме един в друг, двете странни дечица на Икар, а нещастието ни странно приличаше на щастие. И сигурно така намирахме сили да бъдем горди пред онези, които искаха да ни съчувствуват.
Те не бяха мнозина, защото генетичният сектор само пред мен бе толкова приказлив — подобна новина, способна да разтревожи Икар, неизбежно потъваше в глъбините на секторните служебни тайни. Но след още някой и друг месец всички, които любопитно или заинтересувано чакаха да разберат на какво дете ще даде живот човекът с излишния хромозом, щяха да забележат, че едно място в родилната камера продължава да си стои празно. И тогава щеше да ми се удаде възможността да предизвикам още веднъж скандал. Защото да създадеш дете беше не само най-висшата награда, но и висше задължение, от което нямаш право да се отказваш. А аз не исках да създавам дете, което нямаше да бъде рожба и на духовната ми връзка с една жена. Не, мили икарци, щях да им кажа, стига вече експерименти!
Хели продумваше отвреме-навреме, сгушена в мен, под упойващия газов облак:
— Не бива да се лишаваш от дете. Може би все пак…
Сега тя отново не произнасяше името, аз също не го произнасях, но отвръщах:
— Положително Икар е по-щастлив без мое дете. А аз няма да стана по-щастлив с него — заявявах го, но противното ми въображение съзираше и през упойващия газов облак всичките сластни гънки и заоблености на Майола Бени, та за да ги пропъдя, бързах да добавя: — Ние си имаме пък не едно, а цели осемнайсет!
— Кретенчетата ли? — трепваше Хели и въздишаше. — Ох, не знаеш ти какви деца са това!
— Как да узная, като ги криеш от мен? — все по-често я провокирах аз и не вече от предишното ревниво любопитство, а от поразпалената в честите приказки потребност да се занимавам с деца, от чувството, че бих бил истински съпруг, ако споделех и грижите й за децата.
Но Хели мълчеше, а Терин отдавна бе прекратил недостойната ми игра с наблюдателната система.
— Зенон — рече ми той в своя си маниер, — след като успяхте да спечелите Доля-Морени, мисля, че не е нужно повече да я наблюдавате. Не са полезни за брака подобни наблюдения.
Хели не смееше да престъпи задължението си, но като че ли ме и подготвяше за нещо:
— Трябва наистина много да ги обичаме, мили! Никой друг не може да ги обича такива, дори родителите им. Впрочем, те вече съвсем са ги забравили.
Тя ме уверяваше, че настоявала пред Терин да ме посветят в тайната, но той не искал да ме занимават сега с това, защото съм се готвел за експедицията към Вероника. Експедицията обаче се отложи, а председателят на контролния съвет изглежда бе ме сметнал вече за узрял да бъда баща на тия дечица, за чието съществуване повечето икарци дори не подозираха. Но той още веднъж като че ли поиска да ме провери, та разговорът ни, както много пъти, започна несполучливо. И заради моята неизтребима мнителност спрямо него, разбира се.
— Много ви се струпа, Зенон — по старчески въздъхна той на екрана на служебния поливизор, след един също така неподходящ увод. — Елате да си поговорим!