— Грешите — прекъснах го аз наострено. — Не се нуждая от утеха, повярвайте ми! Щом аз имам цял хромозом повече от другите, защо жена ми да няма поне един ензим повече? Може дори да ми се завижда, така или иначе, най-рядката жена съм си взел за съпруга.
— Ако е за завиждане, наистина ви завиждам — позасмя се той и, разбира се, че му бях напълно ясен. — Но да не забравите покрай нея и Вероника.
— Вероника аз няма да забравя, учителю — побързах да го уверя. — Но се боя като потегли експедицията вие да ме ме забравите.
Наистина се безпокоех, защото бях подочул от астрофизиците, че щели рязко да намалят броя на членовете й.
Председателят на контролния съвет също като че ли бе станал по-млад, по-оживен и разговорлив, отърсил се бе от предишната меланхолна вглъбеност в себе си. Вероника и на него бе подействувала. Когато, веднага след завръщането си, отидох на отчет и му признах чистосърдечно поражението си и поисках извинение заради обидите, които бях му нанесъл някога, той ме възпря, сякаш се уплаши да не се самоунижа:
— Чакайте, Зенон, пак избързвате! Този бог на вашия приятел съвсем не приказваше глупости, нали? Ето, вие сте се срещнали чрез своя патрон със себе си и ви се е открила някаква истина. Но не е ли всяка среща с нова истина среща с един нов бог? А къде другаде срещаме тия истини, къде ги откриваме, все едно дали случайно, или чрез съзнателно търсене, освен във вселената на собствения си мозък?
— Но вие нали не приехте тогава истината на Алек? — рекох аз в недоумение и с първата искра на възмущение, защото след приключението си в тренажерната почти бях намразил Алековия „бог“.
Терин се усмихна очарователно самокритично, което аз тогава възприех като снизходителна отстъпка пред собствената ми станала междувременно знаменита персона:
— Да си призная, мозъкът на един млад астропилот не ми се виждаше вселена, в която може да се натъкнеш на истини от такъв мащаб…
Сега, на екрана на служебния поливизор, Терин също се усмихваше, но в дългогодишното ни общуване аз бях го опознал и почти безпогрешно долавях, когато криеше някаква своя си тревога:
— Много непостоянен съпруг се извъдихте, Зенон. Готов сте значи и най-рядката жена да зарежете заради Вероника?
Аз се вторачих в екрана, а Терин отбягна погледа ми, сепнат навярно от силата на мъката в него. Рекох:
— Хелиана ще дойде с мен.
Не бях в състояние да я оставя, вече не. Невъзможността ни да се свържем с дете кой знае защо бе ме завързала с неразкъсваеми връзки с нея. Дори когато мисълта ми фриволно отскачаше към Майола Бени, аз още по-силно се вкопчвах за своето малко другарче по изключителност.
— Тя ще дойде с мен! — повторих аз.
— Е, да изпратим по-напред майка ви — опита Терин да се върне към предишната шеговитост на разговора ни. — А то, цялото ви семейство!
— Майка ми?
— Нима не знаете? Съвсем скоро ще бъде. Втора експедиция за Есна.
— Че първата не стига ли — запитах аз, все още смилайки новината; много странно бе усещането ми, сякаш ми предстоеше никога вече да не видя майка си. — Такава голяма експедиция! Когото потърсиш, все на Есна! Да не сте решили наистина да се заселваме там? Какво ново има?
Терин пак се засмя и пак прикриваше някакво безпокойство:
— Не искахте да дойдете на разговор, а ето колко много въпроси ми зададохте! Да взема ли пък аз да дойда?
— Но моля ви, идвам веднага!
— Не, не — реши той изведнъж. — По-добре ме чакайте на вашата спирка! Ще отидем да ви покажа нещо, което отдавна настоявате да научите. Нали нямате спешна работа? След пет минути съм при вас.
Той изчезна от екрана, а аз, необикновено развълнуван, не се сетих да го попитам къде точно ще ходим, та да вложа кода в автомата-секретар за в случай че бъда потърсен — дежурен съм все пак. Целият запламтях като в треска, макар да разбирах, че ще ме посвещава в тайната около ненормалните питомци на жена ми, а това едва ли щеше да е кой знае колко интересно. Любопитен съм, дявол да го вземе, като дете съм любопитен и изглежда никога няма и да порасна! Задъхано продиктувах на секретаря кода от кабинета на Терин — неговият секретар сигурно знае къде ще се намира господарят му — и се озовах на спирката три минути по-рано.
А за да се поуспокоя, си мислех през тия три минути, че наистина трябва да е решен въпросът за заселването, щом ще изпращат на Есна биолози-селекционери. Едва ли изпращаха майка ми в качеството й на козметичка. Странно защо тогава не отива с тях и баща ми — на каква планета ще се заселим съвсем не е само практически въпрос… Такива мисли обаче, естествено, не бяха в състояние да потушат вълнението ми.