— Решено ли е заселването? — запитах аз Терин, щом скочих до него на ескалатора.
Той ме хвана под ръка и се облегна на мен, както престарял баща би се облегнал на сина си.
— Колкото и да презирате икарската демокрация, Зенон, тя все пак съществува. Възможно ли е да се вземе такова решение без всеобщо допитване? А за допитването е още рано, чакаме важни резултати и… стискайте палци наистина да ги получим! Сега ще слезем, за да вземем осма експресна.
Усетих, че не желае да го питам какво очакват толкова от експедицията, с която беше и моят приятел Льони Редстър. Не биваше да го питам и къде ще ме отведе с тая „осма експресна“, която не помнех дали изобщо някога съм ползувал. Затова рекох:
— А баща ми?
— Той прояви семейната ви черта на съпружеска невярност. Много настоявахме да отиде, но предпочита Вероника, въпреки че астронавигаторският съвет отложи експедицията му.
— За колко я отложи — обезпокоих се аз. — Има сериозна опасност Вероника…
— Не, не много, да изпратим първо тази. Подготвителният персонал не достига, въпреки че извадихме от камерите всички технически специалисти.
За повече удобства експресните линии се отличават по цвета на кабините си. Осмата беше тапицирана с бледосини, ромбовидни пухкави възглавнички. Креслата с коланите за връзване бяха в тъмносиньо със скрити черно-сини мотиви, чиято форма трябваше да отгатваш или откриваш с лупа. Но едва ли някой, който ползува експресните линии, ще се интересува от украшенията на кабините им. Аз самият се стараех преди всичко да видя какъв код ще набере Терин, а той като че ли отгатна намерението ми. Застана така, че вместо малкото командно табло, виждах само гърба му, постоя няколко секунди, а десницата му очевидно набираше кода на програмното устройство. После той седна и закопча колана през гърдите си. Аз направих същото, учудвайки се защо не потегляме още, а Терин ме изчака да свърша и тогава отново протегна кокалестия си пръст, натисна клавиша с цифрата две. Бе оставил само последната цифра за след като седне, а това окончателно ми доказа, че той бе поискал — и успя — да скрие от мен на коя станция ще слезем. Изсмях се нервно:
— Голяма тайна!
— От най-големите е, Зенон — отвърна той. — Затова и толкова се колебаех дали да ви я разкрия. Нали разбирате, че не съм ви повел за развлечение? Това, което ще научите, ще изисква от вас определено участие. Не веднага, разбира се, но…
Осма експресна, съкратила рязко фазата на ускорение, ни притисна до посиняване в сините си кресла. Терин бе набрал най-високата скорост, но въпреки това пътувахме дълго, та имаше време в мен отново да се разпали и любопитството, и безпокойството ми.
3
Излизайки от кабината, залитнахме по някаква гола, неприветлива площадка. Стените й дори не бяха облицовани, само червеникавата скала бе позагладена, което ме накара да реша, че тази спирка е създадена скоро и набързо и че се намира съвсем близо до повърхността на храбрия Хидалго. За същото говореше и необикновено слабата гравитация. Или това странно място бе специално изолирано от общата гравитационна система, или пък бе съвсем далеч от центъра. Движехме се като на въздушна възглавница и почти се блъснахме в единствената врата, намираща се на площадката. Това, че беше бронирана и херметизирана не ме учуди, повечето врати на Икар бяха такива, учуди ме, че Терин не посегна да я отвори. Той се облегна на нея, пое си дъх и рече, дрезгаво снижил гласа си:
— Сега ще погледаме първо през тези шпионки. После ще ме питате, а аз ще ви обяснявам, доколкото изобщо съм в състояние да ви обясня нещо.
Едва сега съзрях двата чифта миниатюрни окуляра от двете страни на вратата, но щом залепих очи на левия, разбрах, че са действително обикновени биноклеви шпионки, макар и доста широкофокусни, което позволяваше да се вижда добре просторното помещение. Сигурно не бе случайно използуването на тъкмо такива примитивни наблюдателни средства, но когато залепих очи на левия чифт окуляри, аз не бях в състояние да съобразявам каквото и да било. Отвъд тая червеникава астероидна скала се намираше Хелиана.
Нейните осемнайсет питомци — най-големият беше на шест години, най-малкото — на две и половина — седяха направо на голия под и гледаха някакъв филм. Помещението, като площадката пред него, беше необичайно голо, със същите грубо изрязани и небрежно огладени скали. Само на отсрещната стена се виждаха няколко вратички на вградени шкафове. Такова помещение на Икар, където всичко бе натъпкано с мебели и инсталации, аз изобщо не знаех, а небрежната му изработка направо озадачаваше. Дори прожекционният апарат не принадлежеше към това помещение, а стърчеше насред него върху преносим статив, докато екранът представляваше само едно позагладено и боядисано място на стената. Децата гледаха филма с познатата ми апатия, докато в мен всичко затрептя, когато познах скъпия на всички ни, стотици пъти гледания от всекиго филмов епос за построяването и потеглянето на Икар.