Той ми направи жест да продължа да наблюдавам и аз продължих, въпреки че Хели отвори врата до самия мен и застана до самия мен. Усетих птичето докосване на ръката й върху рамото си, извърнах светкавично глава към нея, колкото да приема усмивката й, и веднага се върнах към окулярите, защото вътре ставаше нещо смайващо.
Подхвърляни от полубезтегловността, децата подскачаха като топчици и събличаха с радостно нетърпение ризките и гащичките си. (Но нали бе им казано да идат на разходка!?). С неподозирана пъргавост те изтичваха съвсем голички към шкафовете в стената и поставяха дрешките си, грижливо сгънати, на най-долния рафт. Когато и последното дете се съблече, Ерки, който помагаше на най-малките, затвори добре вратите на шкафовете и провери херметизацията им, като прекара тънкото си пръстче по ръба на затварянето — нещо, колкото наивно, толкова и ненужно, защото вратите имаха всмуквателни устройства и бе достатъчно да се завъртят дръжките им. А през това време зад гърба му голите дечурлиги се строяваха по много забавен и озадачаващ ме начин: разперваха настрани двете си ръчички, завъртаха се в кръг, така че да не допират протегнатите ръце на съседните си другарчета, заставаха в центъра на този кръг с диаметър около метър и половина, после лягаха направо на голия каменен под. Свършил с вратите на шкафовете, Ерки тръгна между редиците да проверява сега пък дали децата са раздалечени достатъчно едно от друго, като тук и там ги поразместваше. Не, не бяха уродливи тия мънички момченца и момиченца! Имаха нормални пропорции, но телцата им бяха толкова слабички, толкова синкаво-прозрачни, че проснати така на пода потресаващо напомняха трупчетата на измрели от глад деца. Аз отлепих очи, за да покажа на Хели своето недоумение, но тя, предугадила това, натисна с длан тила ми, та да продължа да гледам.
Голият Ерки свърши обхода си точно там, където на лявата от зрителната ми позиция стена съзрях четвъртита металическа капачка. Под нея се оказа ключ за осветлението, чийто източник бе вграден някъде високо в ъглите на помещението. Под пръстите на момчето светлината рязко намаля, но не угасна напълно, от което проснатите на пода дечица съвсем заприличаха на мъртви. Докато погледът ми неотстъпно следваше търсещия си място за лягане Ерки, в помещението настъпи още някаква промяна, но аз не веднага успях да определя каква е, защото късно я долових, а пропуснах и началото й.
В противоположния край тъмнината бе се сгъстила изведнъж и някак много силно, но не общо и равномерно, а сякаш въздухът бе се превърнал на отделни малки черни облаци. Тези облаци продължаваха да се свиват в себе си, като едновременно с това падаха плавно към пода, а точно на мястото на падането се оказваше кой знае как засиялото като нажежен метал телце на дете. Това телце бързо загубваше розовата си нажеженост, закривано от падащия върху него облак, покриваше се сякаш отначало със сива, а после и с черна пепел, докато останеше да се вижда само облакът.
Понеже това ставаше на осемнайсет места и твърде безразборно, погледът ми отскачаше от едно дете на друго, та не смогнах да проследя цялостно нито един от извършващите се загадъчни процеси. Докато той се върнеше към някое току-що погледнато голишарче, там лежеше вече само черният, поразяващо непрозирен облак. Едновременно с това ушите ми бяха пълни с едно не по-малко странно пращене и пукане, не твърде силно, но определено приличащо на шума от космическия дъжд в радиотелескопската антена. И на пращенето на изстиващ метал може би приличаше.
Последен изчезна под своя облак след подобно кратко порозовяване голият Ерки. В помещението настъпи пълен мрак, но той трая не повече от половин секунда, след което то отново се напълни с предишната призрачно-бледа разсеяна светлина. А след още миг-два и все така тайнствено, то си възвърна и пълното дневно осветление. Тогава аз видях, че вътре нямаше не само никакви черни облаци, че нямаше вътре и децата. Нито едно! Помещението бе пълно с бляскава светлина и оглушителна тишина — пращенето изчезна заедно с падналия над Ерки облак, но аз целият настръхнах от мистичен ужас и от чувството, че съм подложен на убийствено облъчване, защото просторната зала, населена допреди малко с деца, изглеждаше сега насилствено и до стерилност опразнена от всякакъв живот; нито едно вирусче сякаш нямаше вече между тия шест каменни стени. Почаках да се случи още нещо, нищо повече не се случи и аз изправих с мъка вдървения си от навеждането гръб — височината на окулярите не бе съобразявана с дангалашкия ми ръст.
Терин също се изправи край своя наблюдателен пост и въздъхна тържествено:
— Сега, Балов, имате половин час време да задавате въпросите си. — После заговори бързо и някак иронично-весело: — За да спестим време обаче, ще отговоря веднага на тия, с които сигурно ще започнете. Къде са децата — не знам! Хели също не знае. Ще се върнат ли — ще се върнат след определеното им време. Как става това — не знам. И никой на Икар не знае. Но може би и на вас процесът ви е заприличал на акумулиране на топлинната енергия от околното пространство при бурно преминаване на телата в друго състояние. Какво е станало вътре сега — единственото, което сме регистрирали, е, че температурата на мястото, където изчезва тялото, се понижава почти светкавично до три градуса по абсолютната скала. А това е, както знаете, температурата на реликтовото лъчение в Космоса. Преди това в залата цареше нормална стайна температура — около двеста деветдесет и пет градуса по Келвин. Толкоз! Сега можете вече да питате. Хели също е на ваше разположение. Впрочем, забравих: осветлението накрая включих аз оттука, а пращенето, което слушахте, идеше от рязкото изстиване на стените.