Вдигнах ръце — противно леки от намалената гравитация, — за да разтъркам наболяващите ме от притискането очни кухини. Чак след това погледнах към малкото командно табло, което Терин ми показваше. То се намираше край неговата шпионка-бинокъл и оттам очевидно бе включил преди подслушвателната уредба. После погледнах и към Хели. Тя сияеше насреща ми, щастлива, че най-после се освобождаваше от принудата да крие от мен своята тайна. Но… какво да я запитам? Терин ми се усмихваше, а усмивката му по същия иронично-весел начин отвръщаше: Каквото и да ме запиташ, повече от това не мога да кажа. За какво да го питам?
— Иначе всичко наред ли е, Хели? — подхвана той вместо мен.
— Нормално. Децата не усетиха, че са под наблюдение. Няма промени в статуса им.
Двамата заразговаряха делово, искайки сигурно да ми дадат възможност да се окопитя.
— Това някакъв фокус ли е? — прекъснах ги аз ядосано.
Хелиана се нацупи, а Терин вдигна вежди в огорчено учудване.
— Простете — рекох, — но още не знам какво да вярвам и какво не.
Залепих се отново на окулярите — просторната зала продължаваше да е ужасяващо празна. Единствената й врата край мен не бе нарушавала своята херметичност. Стените лъщяха като полирани и това явно бе фина ледена глазура.
— Каква е сега температурата? — запитах аз, колкото да покажа, че не съм си глътнал езика.
— Топлината на стените вече значително я е покачила — отвърна Терин. — Както виждате, прибираме всичко, което може да се повреди. Стените също се ерозират необикновено бързо, та отвреме-навреме изрязваме разрушения пласт. Децата правят това и облечени, но после от дрехите не остава нищо, та…
— При връщането им… — прекъснах го аз. — Искам да кажа: има ли освобождаване на енергия, когато децата…
— Точно обратният процес. Като че ли просто връщат същото количество топлина, което са отнесли със себе си. Разликата е от няколко градуса.
— Децата какво разправят?
— Нищо. На мен пък съвсем нищичко. Те само с Хели разговарят.
Аха, ето защо ме посвещаваше в тайната. Надяваше се, че покрай жена си бих могъл по-успешно да участвувам в разгадаването на мистерията. А то, ако не беше все пак някакъв фокус, си беше истинска мистерия. Аз още не знаех какво да мисля, затова и никакви смислени въпроси не се раждаха в главата ми. Трябваше да наблюдавам поне и връщането им, за да повярвам окончателно, че пред очите ми се е извършило някакво чудо на природата.
Хели бе хванала ръката ми и радостно я стискаше. Ръката й настояваше да повярвам.
— Всички деца, родени през последните пет години не чрез присадка, имат тая способност — каза Терин. — Без изключение. Впрочем, това са и всичките деца. Отново преустановихме този вид раждания.
— И кой още се занимава с тях?
— От доста време — никой. Посветени в тайната са само координаторите, баща ви и… И баща ви.
— Той какво мисли? — изръмжах аз, отново разбунтуван в себе си против тия вечни криеници, макар че разумното бе тази история наистина да се държи в тайна — положително би впаникьосала за дълго целия Икар.
— Каквото и аз, тоест, нищо. Нужен е голям изследователски екип, много време, а кое по-напред?
— Та това ако не е важно! — възмутих се аз.
— Вероника не е ли важна? Есна не е ли? Зенон, първият координатор ви е намекнал, че някои обстоятелства предрешават въпроса за отсядането ни. Ето това е едно от тях. Трябва да се заселим някъде и да станем много, за да имаме хора за всичко. А тия деца няма да ни избягат. Докато за Вероника съществува такава опасност, нали?
Терин застана отново край своите окуляри.