— Винаги ли се връщат? — С разтуптяно сърце заех и аз своето наблюдателно място.
— Две не се върнаха — за първи път проговори Хелиана и се облегна на мен.
От намалената гравитация беше още по-лека, та инстинктивно я обхванах през раменете, да не ми отлети нанякъде.
— Къде ли се реят сега, милите — продължи тя. — Самички!
Аз разтворих със свободната си ръка яката на ризата, защото ми стана още по-горещо, погледнах и часовника си — време беше, и замрях отново край стената.
Децата започнаха да се връщат едно след друго, не така вкупом, както бяха изчезнали, и аз видях, че не излизаха нито от вградените шкафове, нито пък минаваха през заблестелите от влага стени. На пода най-напред се появяваше тъмно петно, не и петно, а трепкаща сянка. Тази сянка сгъстяваше цвета си до почти обемна, предметна чернота, след което почваше да аленее, сякаш извътре се нажежаваше. Нажежаваше се бързо до бяло, изпускайки силно, млечно-синкаво сияние, като ксенонов осветителен цилиндър. Този цилиндър също така бързо изтощаваше своята мощ и гаснеше, гаснеше, докато се превърнеше в студеното синкаво-бяло трупче на голо дете. А подслушвателната уредба сякаш не беше включена — така мистериозно безшумно се извършваше всичко. Второ трупче, трето… децата продължаваха да лежат безжизнени и пролежаха много време — не се сетих да видя колко, докато най-после тук се помръдна ръчичка, там — краче, там някое се обърна на хълбок. Когато всички се събудиха или съживиха окончателно, те седнаха на пода и впериха отсъствуващи погледи в напукания и мокър сега квадрат на боядисания екран. Дълго седяха така, после Ерки се изправи и с огъващи се крачета отиде да отвори шкафовете. Децата също така мълчаливо, също така замаяни се повлякоха подире му. И ходенето, и обличането им струваше сега мъчителни усилия, въпреки многократно намалената гравитация, затова, едва облекли се, те побързаха отново да замръзнат на пода в лишените си от живот или по-скоро от всякакъв интерес към тоя живот пози. Очевидно духом продължаваха да бъдат там, откъдето току-що бяха се върнали телата им. Не само не разговаряха помежду си, но и никакъв друг жест на взаимно общуване не успях да забележа, а личицата им представляваха гипсови маски на страданието, че са били принудени да се върнат.
— Даа — въздъхна Терин и с това още веднъж искаше да ми покаже своята безпомощност. — Хелиана, доведете моля ви Ерки, макар… каква ли полза?
Хели се измъкна изпод мишницата ми, колкото да отвори тежката, бронирана отвътре с топлинен щит врата. Тя се отваряше леко пак заради слабата гравитация, заради която аз също едва не полетях, когато Хели, не пуснала ръката ми, ме дръпна подире си. Влязохме в залата — беше нетърпимо топло и задушно — и нито едно от децата не се обърна към нас. Хели ме заведе чак до самия екран, каза високо:
— Е, добре дошли, деца! Хубаво ли беше?
Те кимнаха бавно, като да се бояха да не се прекършат вратлетата им, но не издадоха нито звук.
— Не могат ли да говорят? — запитах я шепнешком.
— По-малките почти не. Иначе всичко разбират — отговори ми високо Хелиана, с което ми показваше, че не крие нищо от тях. — Деца, този човек е моят другар Зенон Балов. Той е много добър и аз много го обичам. Ако ме обичате, трябва тогава да обичате и него. Той често ще идва при нас и вие ще го слушате и уважавате, както слушате и уважавате мен. Обещавате ли ми?
Децата отново кимнаха задружно, като добре възпитани деца, но кимването им обещаваше точно толкова, колкото и отсъствуващият поглед в очите им.
— Ерки, ела с нас — завърши тя речта си, но шестгодишният Ерки не успя да скочи както преди от усърдие, все още не бе се върнала предишната му подвижност.
Хели хвана с другата си ръка миниатюрната му ръчичка и така ни изведе на площадката при Терин. Момченцето, чиито деди са живели навярно край меланхоличните води на Финландските езера — по-късно щях да изучавам специално генеалогичното дърво на всяко дете, — бе свикнало на разпитите. Изобщо безразличието му към всичко околно бе същото, както и у другите деца, само че то, по-възрастно и с пробудено чувство за отговорност, съзнателно се стараеше да угоди на мъчителите си.
— Здравей, Ерки — казах аз навън. — Дай сега лапа да се запознаем. Аз съм Зенон, нали разбираш кой съм?
Детето, височко за годините си, тъничко, плашещо бледо, не ми подаде ръка, а в лишените му от живот очи се появи нещо, което много ми заприлича на враждебност. То криеше очите си и едновременно се насилваше да разбере нещо, което му приличаше на опасност. Усетих, че няма изгледи да го спечеля, нито да го проумея, та ми се отщя да продължавам започнатата игра, но Хели и Терин все така очакваха аз да намеря пътя, който те напразно бяха търсили.