— Излизах.
— Но как?
— Де да знаех!
— Добре, а при мен как дойде?
— Изведнъж ме обхвана страшно безпокойство. Впрочем, не изведнъж, защото аз много тъгувах за теб. Първо се зарадвах, като замина. Усетих, че напускаш Майола и се зарадвах. Помислих си, че там, навън, ще мога да дойда някой път при теб, но после все не се решавах, а като ме обхвана това безпокойство, ей тъй, разбрах, че си в опасност, че те обичам безумно, че трябва непременно да бъда при теб и… Сега си спомням: по-рано най-лесно и най-често излизах навън, когато ме обземаше отчаянието, че си при Майола, че си недостъпен за мен, че аз съм малка и грозна.
— Къде отиваше?
— Разхождах се навън. Там веднага изпитвах страхотно чувство на облекчение, на свобода, на удоволствие. Децата изпитват същото, затова все искат да са навън. Гравитацията потиска.
— Остави децата сега! Ти ми кажи как се движеше.
— Ей тъй, движех се! Като река: по-бързо — по-бързо, като река: по-бавно — по-бавно. Но не, не е точно така. Не помня да съм усещала някакво волево усилие. Просто тръгвах за някъде и отивах, а чак после усещах дали съм се движила бързо, или бавно и много ли път съм изминала. По умората си го усещах.
— Какво значи „за някъде“? На други планети ли слизаше?
— Ооо, не! Невъзможно е. Не можех да влизам в затворени системи. По-скоро, ако речех, сигурно бих и влязла, но инстинктивно се боех като от смъртна опасност, предчувствувах, че вляза ли, после трудно ще изляза. При различните системи е различно, разбира се, някои са по-слабо затворени… Знаеш ли, два пъти ходих към Земята, много ми се искаше да сляза, но тя, слънчевата система, била ужасно затворена! Спирах там като пред стена. Просто се чудя как са успели хората да излязат от нея.
— Хели, съчиняваш!
Очите й се напълниха със сълзи:
— Възможно е. Не знам. Винаги така малко помнех след това, само едни усещания, като силен и ярък сън, който пет минути след събуждането си вече не можеш да си спомниш, само усещаш, че го е имало. Много е възможно да си досъчинявам по тия усещания.
— Нищо, нищо — побързах аз да я успокоя. — А усещаше ли някакви движещи те сили? И в себе си ли ги усещаше или извън?
— Нищо не усещах — отвърна тя с виновно изражение. — Никакво движение реално не усещах, а като че ли го виждах като приближаване и отдалечаване. Но то е по-различно от тукашното. Аз така си разсъждавах после, мъчейки се да си го припомня: застанеш ли на едно тяло, тоест в една система, тя моментално те отдалечава от другите. Не мога да кажа точно обаче дали тя бяга от тях, или всички други системи вкупом бягат от теб. Като галактиките. И са ужасно далече. Но помежду си те не бягат една от друга, движат се като че ли със съгласувана скорост, всяка в своята си посока. Щом се отправиш обаче към някоя от тях, тя също така моментално става много близка и всичко в същата посока става много близко. Можеш ли да го разбереш?
— Икар като система ли го усещаше?
— Отвън, не. Той няма поле. Но вътре, да. Сигурно, защото все пак е стационарно тяло със свое време в пространството. Дори и в момента усещам как ме отдалечава от другите системи. Излезех ли навън, това чувство веднага изчезваше. Аз бях извън системата и всичко, към което се насочвах, ми беше близко. И чак като се връщах, усещах, че Икар много се е отдалечил през това време и аз съм се изморила от пътя, докато го настигна. Можеш ли да го разбереш?…
Този пасаж от моите записки е само примерен — част от хилядите думи, думи, думи, с които Хелиана в десетките вечери и нощи се опитваше да даде някакъв отговор на моите също така безплодни въпроси. Как ме е целунала на Р–19, питах аз нея и себе си, как съм го възприел? Нали трябва да съм бил в същото състояние, за да се осъществи спасителната за мен целувка? Но ако не съм бил в същото състояние, тогава това на Хелиана трябва да си е било пък чиста телекинеза, както я описват писателите-фантасти. Или по-точно: автотелекинеза — ако е възможно такова понятие. Нещо, което си може би съществува като явление, но на Земята е неосъществимо, защото гравитацията не позволява такова преместване на телата. И само телепатията и някои отделни ясновидства може да са част от тези явления, проявяващи се единствено в някакви екстрени случаи в пределите на слънчевата система, с нейната, както казва Хели, ужасна затвореност? Какво представляват моите тогавашни видения — бе неизбежният следващ въпрос. Възможно ли е да не са били само сънища? А „излизането“ пък на децата? Което толкова прилича на анихилацията, превръщаща телата им в неуловимите частици без маса и заряд, но, разбира се, някаква съвсем абсурдна, студена анихилация, която не иска и не освобождава ония гигантски енергии, движещи нашия Хидалдо, а се задоволява с шепата топлина и светлина в едно тяло, в едно помещение. Изобщо… „Можеш ли да разбереш?“! Дано вие, които един ден бихте се интересували от съдбата ни, дано вие тогава вече да можете!