2
Относителността на времето и пространството в неевклидовата геометрия на Космоса е стара история и сигурно ви е по-ясна, отколкото на мен. Ако обаче с цялата си дилетантщина аз все пак се връщам към нея, то е заради възможността, поне в момента, когато диктувам записките си, някои явления, свързани с придвижването на Икар из Галактиката, да са ви просто още непознати — нали не знаем дали съобщенията ни изобщо са стигнали до вас!
Още първата междузвездна експедиция, до Проксима от Центавър, е забелязала онова, което си остава голямата загадка на нашия полет. Когато се върнали, неколцината отървали се от смъртта и самоубийството докладвали, че в определен отрязък от пътя са се движили с хилядократно по-голяма скорост, отколкото показвали спидометрите. Тогава именно били загубили и връзката със Земята в поредните три сеанса. Извън гравитационното поле на Слънцето било. Не могли нищо по-определено да кажат, тъй като не били подготвени за такова явление. Спидометрите изведнъж се вдигнали и заковали на крайно положение. Останалото било вече едно смътно усещане и за друг начин на движение и, разбира се — Доплеровият ефект на големите скорости. Слънцето просто за няколко дена се превърнало в точица… Възразили им, че следващият сеанс за връзка, по програма вече след навлизането в системата на Проксима, се бил състоял, и то горе-долу в рамките на програмираното време и местоположение. Да, настоявали те, но ние стигнахме там значително по-бързо. Колко по-бързо? Не могли да кажат, настанала била голяма бъркотия с часовниците.
Естествено, не им повярвали, и то не само защото всички те трябвало дълго да бъдат лекувани в психиатрията, а най-вече защото било немислимо да са надхвърлили неколкократно скоростта на светлината, както излизало от датниците и в дневниците на експедицията. Според теорията на относителността никое материално тяло изобщо не може да достигне тази скорост. Е, не им казали направо, че лъжат, позанимали се с този въпрос, потеоретизирали над това, което толкова било объркало часовниците и датниците им, и го погребали в архивите. А в същност това бил един от най-важните резултати, донесени от експедицията, защото Проксима, най-близката до нас звездна система, макар и двойна, иначе се оказала доста безинтересна.
След години обаче се явил един друг луд като тях, много млад още и непътувал до никакви звезди, който разровил отново дневниците на експедицията. Науката до него великолепно се погаждала и на теория, и на практика с постулата, че скоростта на светлината във вакуум е постоянна и пределна скорост на Вселената, въпреки че отдавна съществували съмнения и мислени експерименти, допускащи възможността някои явления да протичат по-бързо — но явления, не тела. Най-древният, струва ми се, е мисленият експеримент на Франк, изчисляващ, че ако завъртим едно фенерче със скорост, близка до тази на светлината, светлинното зайче в края на лъча, а то има определено материален характер, ще се движи многократно по-бързо от светлината. Баща ми, този млад луд бил именно той, излязъл обаче с едно колкото дръзко, толкова и неопровержимо математическо твърдение. Скоростта, заявил той, на онези частици, наречени фотони, които са неутрални и без маса в покой, наистина е пределната за Вселената, както го е доказал още Айнщайн, но в отделните системи тя има различни постоянни стойности. Тези стойности са съвсем конкретни и зависят от общото количество вещество, което изкривява и затваря пространството около системата, от ъгловия момент на въртенето й и от акреционната константа. (Тя още тогава се е казвала „константата на Балов“, но той не е можел така да я нарича, естествено.) Формулата, предложена от баща ми, макар и да оперирала с някои приблизителни величини — количеството вещество на двете системи се изчислявало само приблизително, доказвала, че наистина има разлика между скоростта на светлината в системата на двойната звезда Проксима и слънчевата система, че направените от експедицията измервания са верни. А за да дозабърка съвсем кашата, баща ми заявил още, че ако вътре в звездните системи от неговата формула ставало горе-долу ясно какво се получава със светлината, то извън гравитационните им полета, там, където действува акреционната сила или действуват още дявол знае какви сили, съставящи милото нютоновско всемирно привличане, тя се движи с неизвестна за сега скорост, но във всички случаи милионкратно по-голяма от жалката константа на Айнщайн, с която оперирало дотогава човечеството. Само че тази скорост е не само засега неизвестна, пак според Айнщайновия принцип за еквивалентността, тя е и изобщо неопределима за намиращия се вътре в системата й на отчитане наблюдател. Щели сме да добием може би някаква представа за нея едва след като сме пошетали из Млечния път, а след това сме посетили и някоя друга галактика, защото… нали още старият остроумец Поанкаре бил казал, че няма такова твърдение, което да не може да се докаже лесно, ако доказателството за него се основава на две противоречащи си предпоставки.