С тази шега-цитат завършвал баща ми новата си теория, но на света съвсем не му било до шега. Цялата създавана през вековете космогония отивала, както казвали по онова време, по дяволите. Разстоянията между звездите и галактиките, скоростта и посоката им на движение, оттам и масата им, свойствата им… всички натрупани познания се оказвали неверни или неточни. Картината, която си изградило човечеството за Вселената с оптически и радиотелескопи, с радари и спектрографи, излизала валидна само когато я съзерцаваш от жабешката перспектива на слънчевата система. Гледана от която и да е друга система, Вселената трябвало да изглежда различна, следователно: колкото системи — а те нали само в нашата галактика са над сто милиарда! — толкова и образи на Вселената! Ето такъв бил абсурдният, но неизбежен извод от теорията на баща ми. Човечеството след Лоренц и Айнщайн признавало относителността на някои основни параметри във Вселената, но чак пък такава относителност! Не се ли стигало отново, по уж научен път, до старата идея за пълната непознаваемост на света „в себе си“, щом той има безкрайно число лица?
По онова време човечеството било свикнало да му сервират всякакви идеи и хипотези, претръпнало било вече и трудно губело самообладанието си, но младият луд не бил кой да е. Известна и на учениците константа носела неговото име, той още по-млад бил вписал вече неизличимо името си в списъка на земните гении, като обосновал съществуването и особеностите на петата сила, съзиждаща Вселената. До него хората си знаели класическите четири: гравитацията, управляваща едромащабните взаимоотношения в Космоса, електромагнетизма, определящ химията и структурата на атомите и молекулите, силното взаимодействие, което диктува строежа и поведението на атомното ядро, и неговия твърде неясен брат-близнак — слабото взаимодействие, разпореждащо се при ядрения разпад и командуващо цялото семейство на частиците неутрино.
Теоретиците, от една страна, надушвали присъствието на някаква пета сила в глъбините на материята, та отчаяно се ровели в елементарните частици, от друга, обаче, продължавали да спорят дали това изобщо са отделни сили, или са частни проявления на една и съща обща сила. Обърквало ги неутриното, защото при него като че ли се затварял кръгът микрокосмос — макрокосмос. Тези частици единствени се управляват едновременно от слабото взаимодействие и от гравитацията, докато при всички останали изобщо не се регистрирвало никакво влияние на гравитацията. Баща ми им казал на един от прочутите някога Солвейевски конгреси — на ония уединени, затворени за любопитството на света събирания на най-големите живи в момента теоретици-физици: Вие търсете вече шестата сила, петата аз открих междувременно другаде. Но нека преномеруваме списъка и я наречем първа, тя заслужава това. И да я наречем още по старото, известно име „акреционна“.
Дотогава „акреция“ наричали захващането на веществото при образуването на звездите и планетите, а и след това, като никому и на ум не идвало да оспорва на гравитацията това явление. Баща ми доказал, че акреционната сила е по-обхватна, че тя е свързващата сила и предхожда гравитацията. Тя събира на куп веществото, образува галактиките и звездните системи и чак след това в недрата на гигантските маси вещество, строго локално, се ражда гравитацията, все едно дали като самостоятелна сила, като метаморфоза на акреционната, или пък като проявление-разновидност на онази предполагаема единна, обща сила, командуваща всичко от електрона до метагалактиката.
От древността е останала една епиграма, според която бог рекъл: „Да бъде ден!“ и… се появил на света Нютон. Но дяволът, както обикновено според служебното си задължение, побързал да развали работата и ето че се родил Айнщайн, за да настъпи отново мракът. След появата на баща ми тоя мрак обаче станал двойно по-гъст. Но щом познанията на човечеството били дотолкова обусловени от законите на слънчевата система, че нямали никаква обективна стойност, то изводът бил — да се излезе от нея, и то за дълго, с голям екип, не както онзи до Проксима. Тогава баща ми изложил вече разработената си идея за астероида Хидалго като единствен начин да се разпръсне новият мрак.