Да си призная, силно го подозирам понякога, че най-напред му е хрумнала тази идея, а после той хитро си съчинил разните там теории, та да застави човечеството, което се било обезкуражило от експедицията до Проксима, да я приеме. Така или иначе, две десетилетия по-късно храбрият Хидалго, прекръстен на Икар, потеглил да търси истинското лице на Вселената.
Досегашният ни път не доказа напълно формулите на баща ми, но не ги и отхвърли. Вътре в звездните системи светлината наистина има различни скорости, но различията не са съществени, дори когато едната сравняема система е сто пъти по-голяма от другата. Те оказват влияние само върху измерването на време — пространството, но веществото в общи линии е навсякъде едно и също и с малки корекции тук и там потвърди едно от най-великите открития на човека, позволяващо му да изучава от разстояние състава на веществото — спектралния анализ. Очевидно поне в тази галактика материята се подчинява на единни закони и тези закони са познаваеми, все едно от коя система и от какво стационарно тяло ги изучаваш. В същото време обаче — и това е голямата ни, щастлива изненада! — Икар, който според проекта не бил в състояние да обиколи повече от пет-шест звезди, разположени до около шестнайсет светлинни години от Земята, по някакъв чудодеен начин изминава за старата земна единица време стократно по-големи разстояния. Забелязали го, щом излезли от гравитационното поле на Слънцето и навлезли в царството на любимата на баща ми акреционна сила. И още — щом Икар вдигнал скорост над петнайсет хиляди километра в секунда.
Край лабораторията, подчинена на баща ми, има една малка камера, пълна с еталонни часовници и календари от всякакъв род. Един сред тях е направо куриозен и е по-скоро брояч, отколкото часовник. Той тиктака не шейсет пъти в минутата, а седемдесет и два пъти, според средния ритъм на моето сърце, и баща ми го включил, щом съм се родил. Сега винаги бих могъл да проверя колко пъти е ударило сърцето ми, но аз никога не изпитвам особено желание за това. По-важното е, че за тия милиард и нещо удара на моето суетно земно сърце моя милост е оставил зад гърба си в Галактиката толкова път, колкото би се изминало, ако съм се движил със скорост, около двеста пъти по-голяма от приетата на Земята скорост за светлината във вакуума. А това нали изглежда абсурдно? Значи или звездите, единствените ни километрични камъни, са по-близо, отколкото показват вашите и наши уреди, които отчитат съгласно старата константа на светлината, или тази константа е невалидна и тук светлината се движи с неустановима за сега скорост, както бе предсказал баща ми. Тук е неприложима геометрията на неевклидовия свят, в който се оправяме някак си с теорията на относителността. Тук стават неща, които напомнят ония резки и все неясни промени с материята, настъпващи при елементарните частици, когато скоростта им стане много висока, или с елементите, щом прескочат своята индивидуална температурна бариера пред абсолютната нула и отвъд тази бариера в същност вече изобщо не може да се говори за температура. В извънгравитационното пространство, към което Икар старателно се придържаше, далеч от топлината на звездите, в царството на ония неизменни три градуса над абсолютната нула, и материалните тела, щом вдигнеха скорост над една двайста от земната константа за светлината, сякаш преминаваха в един свят с нова, с трета геометрия, чиито закони още не можем да разгадаем, но за щастие се понаучихме да използуваме поне практически. В него именно се корени и надеждата на икарци за успешно връщане на Земята, защото както температурата, така и времето тук на практика изчезваха.
Когато като млад бунтовник баща ми тръгнал на поход срещу тогавашната космогония, той — разказвал ми е — бил окрилен от двамина мъдреци, в чиито може би ей тъй подхвърлени думи съзрял пророчески догадки. Няма един свят, казал бил някога Анаксимандър от Милет, световете са безкрайно много. Две хилядолетия след него Айнщайн, който дори се наел да изчислява обема на Вселената и отлично знаел непостижимостта на другите светове за човека, бил рекъл, сигурно не без малка доза меланхолично-иронична надеждица: Всемогъщ е нашият дядо господ, но той не е толкова жесток…
И ето: другите светове наистина се оказаха не така недостижими! Човекът се научи да пътува между звездите, но отново се изправи пред още по-големи загадки, пред още по-недостижими неща, така че пак не ни остава друго, освен да се надяваме на по-нататъшното великодушие на Вселената, да вярваме, че тя никога няма да спусне окончателна бариера пред нашия устрем.