3
Моят гениален баща стоеше сега безпомощен сред своите многобройни часовници. Те бяха невъобразимо точни, тези часовници, за хиляди години щяха да дадат отклонение само някоя хиляда милиардна част от секундата — толкова точни бяха тези часовници и отмерваха какво ли не: земното време и земния календар, бордовото време на Икар, бордовото време на ония разузнавателни кораби, които се намираха на път и навлизайки в отделните звездни системи, навлизаха и в друго време, галактичното време, според излъчванията на галактическото ядро, биологическото време, според ритъма на моето дръгливо двуметрово тяло… Всичко можеха да измерят тия часовници, а не можеха да ни кажат защо Икар достига по-бързо тая или оная звезда, как така измереното „далече“ изведнъж се оказваше близко, както твърдеше и Хелиана за своето предишно излизане извън Икар. Това искаше да разбере баща ми с всичките амбиции на един недозавършил теорията си автор, та всичко друго оставаше за него на втори план.
— Зенон — прекъсна ме той, щом се опитах да споделя с него своите начални напъни за създаване на собствена работна хипотеза, — ние нарочно решихме да изолираме проблема за децата от другите проблеми. Това е нещо, което нито моето, нито твоето поколение ще разберат. За да стигнем до него, трябва да открием механизма на движението в Галактиката. Когато някога обявих, че светлината се движи в междузвездното пространство милиони пъти по-бързо, аз се намирах в положението на Анаксимандър, който е убеждавал древните гърци, вярващи в Зевс и Хронос и останалите симпатяги от Олимп, че световете са безкрайно много. Това са велики, но не особено полезни пророчества, момчето ми. Най-напред човечеството е трябвало да проумее, че Земята не е плоска, а след това, че тя се върти около Слънцето, а не обратното, и така нататък и още много неща е трябвало да разберем, докато станем способни да се върнем към мисълта на Анаксимандър. Та затова… гледайте си там децата с Хелиана и не ме карайте да си блъскам главата над неща, които за сега не стоят на дневен ред пред хората.
Така ми каза баща ми и ми го каза необяснимо гневно, но аз го отдадох на безсилието му. Тогава пък аз още не чувствувах безсилието си пред проблема, та затова му възразих разпалено:
— Напротив, те винаги са стояли на дневен ред. Откакто свят светува хората са се сблъсквали с тях. Ту са ги обожествявали, ту са ги приписвали на дявола, ту са ги отричали и все са се бояли да видят в тях простото проявление у човека на някои общи закони на Вселената, чието действие на Земята е било силно затормозявано от затвореността на системата. Защо, татко мой, още бебетата, чиито очи виждат нещата обратно, се плашат от силен шум? Не е ли защото носят в гените си предпрограмата на тишината във вакуума, а шумът е свързан с опасностите на стационарното тяло? А по-късно почват да се боят и от тъмнината, преди още тя за тях да е станала символ на прикритието на злото — защо? Защото и тя е свързана със стационарното тяло. За тия наши осемнайсет чудачета не съществуват явленията „тъмно-светло“, „близко-далеч“, „студено-топло“, когато са навън от Икар, затова са и така потиснати вътре в него. Както на Земята мигом е изчезвало разстоянието за майката, видяла изведнъж на хиляди километри през океана гибелта на своя син, в един миг на някакво подобно състояние на духа! А клаустрофобията — почти изкрещях аз най-важното си доказателство. — Откъде се взема тоя внезапен страх от затвореното пространство, който чака само мозъкът ни на милиметър да се отклони от релсите на земната си еволюция, за да го нападне с всички сили? Не е ли това гласът на един праинстинкт, свързан с друг начин на пребиваване и движение в пространството? И Анаксимандър, мили татко, е видял безбройността на световете напълно реално, въпреки непрозирността на скалите на Олимп, както и ти самият в същото състояние си видял, че светлината се движи милиони пъти по-бързо извън звездните системи. Бедата е, че нямаме друг начин да доказваме видяното от нас, освен чрез тия глупави машини и часовници…
— Това не е нито ново, нито съдържа елементарна научност, за да бъде хипотезата ти годна за работа с децата — прекъсна ме баща ми от висотата на своето собствено безсилие, което сякаш го озлобяваше. — Знам дори и какви изводи вече си направил. Щом материята е създала съзнанието като средство за самопознание, рекъл си си, това средство също трябва да е подвластно на превращения, да е способно да прониква до всички форми на материята. Засега, рекъл си си още, човечеството като цяло е във фазата на изучаване само на веществената страна на материята — фазата на науката и машините, а случаят с децата показва, че това, което на Земята е било отделно проявление, тук, освободено от спъващите го сили на гравитацията, спонтанно се доближава към еволюционната си цел, към по-висшата фаза, когато човекът, сливайки се с материята, ще се превърне в непосредствено познаващо я, в пряко нейно съзнание…