— А аз така и не мога вече да излизам от Икар! Откакто съм с теб, не мога и не мога! Дори на самия Икар не мога да ходя другаде, освен от децата при теб, от теб при децата. Изглежда и любовта е една такава ужасно затворена система, която непрекъснато те отдалечава от другите.
Странна логика имат тия жени — аз какво й говорех, тя с какво ми отвръщаше!
Terra secunda
1
Стоим на панорамната тераса — Хелиана, Варий Лоц и аз. Терасата е пълна с хора, а небето над нея и около нея е пълно със звезди и звездни купове, с галактики и мъглявини, с тъмни и светещи облаци. Тези хора отдавна не са виждали пъстрото небе на Икар, но не за това стоят сега в благоговейно мълчание. Излезли от смъртта, те вече не веднъж са идвали тук. След като тържествено ги посрещнахме в преддверието на анабиотичния сектор, мнозина от тях най-напред тук дойдоха, за да видят отново простора, с очите си да глътнат глътка от необятността и от живата вечност. Мнозина от тях аз изобщо не познавам или пък съм забравил лицата им, които все още са повече лица на смъртници. Тези хора се държат като занесени, усмихват се сякаш безпричинно на всичко и на всички, любопитството им към някои обикновени за нас неща ни забавлява и дразни, както забавлява и досажда детското любопитство. Те представляват, така да се каже, вторият отбор на Икар и макар сред тях да не блестят имена като това на баща ми, на Дарян, на Леонас, на Терин, не бих се обзаложил, че е по-слабият отбор. Но след годините, прекарани в анабиотичните камери, неизбежно ще се чувствуваш възкръснал в друг свят, изостанал. А и светът наистина си е друг, защото един излитащ Икар не може да не бъде съвсем различен от готвещия се да кацне Икар.
Изведени от камерите, на тях, още неопомнили се, връчиха микрозаписа на обемист труд с дългото заглавие „Мотиви, стратегия и тактика на заселването на Икар върху втората планета от системата на звездата Есна.“ Връчиха им го с пропагандна празничност, едва ли не като подарък за рожден ден. Само че те още не знаеха да се радват ли или да съжаляват, че са ги събудили от сладкия сън без съновидения, за да ги изправят пред такова съдбоносно решение. Та нали до него се е стигнало по дългогодишен път, в който те не са участвували! Бяха им казали с внимателна нетърпеливост: огледайте се, вижте докъде сме я докарали ние през това време, помислете и решавайте, защото няма време. След това от вас ще се иска само едната от двете най-къси думички… И сега те се оглеждаха и се усмихваха глуповато на всичко и всички, както се усмихва човек, когато иска да скрие, че не е чул или разбрал нещо.
Стоим на панорамната тераса — Хелиана, сгушена както винаги под мишницата ми, Варий Лоц, необикновено отслабнал, макар от всички възкръснали той най-малко да бе престоял в камерата, и аз. На терасата е достатъчно светло, защото я огряват много звезди и галактики, а в студената им призрачно синкава светлина аз се мъча да разчета в безкръвните лица на заобикалящите ни тая най-къса, но и като никога съдбоносна думичка. Утре е гласуването, утре всеки от нас ще трябва да я произнесе веднъж и невъзвратимо.
Салис Гордал не е на терасата. От анабиотичния сектор го пренесоха направо в болницата, но аз още онзи ден прочетох на обръснатото му кокалесто жълто лице едно щастливо „да“. Сигурно, защото в „Стратегията и тактиката на заселването“ пишеше, че се вдига ограничението на раждаемостта, че тъкмо обратното: всички жени ще бъдат задължени да раждат по системата на клонинга четири пъти годишно дотогава, докато не напълнят с деца новата планета, та Гордал щеше да има достатъчно модели, за да изучава на практика проблемите на играта.
Преди малко старият, също възкръснал сега координатор ми стисна ръката много топло, много сърдечно, без чувство за вина, с една истинска човешка радост, че е жив и че му предстои нещо хубаво, за което е нужно за сега само да се кимне в знак на съгласие. А би трябвало по моему да бъде поне малко гузен, но аз не му се сърдех, даже ми стана мило, като го видях. „Да“ като неговото се изписваше на още много лица, които срещах през тия дни, но по-често то изглеждаше като едно нерешително „да“ или примирено „да“, или тъжно „да“. Никъде не прочетох „не“ — или го криеха, или то още не бе съзряло напълно. Та и откъде ще намериш смелост за егоистичното „не“, когато с това рискуваш да станеш едва ли не предател и унищожител на цялата човешка цивилизация?
Мотивите за заселването започваха тъкмо с тази добре пресметната заплаха, втълпяваха я дори в два варианта. Първият гласеше: Ако Вероника наистина бе минала покрай нашата слънчева система, независимо какво е повярвала и какво не от хитростите на ония храбри „тя и той“, не може да не е доловила с чудовищните си сетива присъствието в нея на високо развита цивилизация. (Нали бе регистрирала и някаква станция на една от кометите!) И не може да не е съобщила там, където изпращаше автоматически своите сведения. А ние не знаем нито къде, нито кому и не знаем още дали това не би означавало след време една гибелна война срещу Земята. Затова Икар е длъжен да създаде втори център на човешката цивилизация или поне запасна позиция с достатъчна човешка и материална мощ. Тя обаче може да бъде създадена само на голяма планета, около която Икар да остане като далечен преден пост. Възможно е, естествено, след години да бъдат открити и по-подходящи планети от тази, но сме принудени да бързаме…