Вторият вариант от мотивите допускаше наивния оптимизъм, че Земята е останала незабелязана от Вероника. В такъв случай Икар, който веднага бе прекратил всякакви излъчвания в посока на Земята, пак нямаше право да се връща поне за един доста продължителен срок. Не биваше и да търси никаква връзка с нея, докато не разберем какво ни очаква откъм цивилизацията, създала автомата Вероника. А за да разберем това, пак се налагаше да останем тук някъде, наблизо, където стана срещата с Вероника, да се окопаем на позиция, както са казвали някога военните, и сами да потърсим досег с тая цивилизация, поемайки върху себе си риска на първия контакт. Към Земята щеше да бъде изпратен малък космически апарат с екипаж, който лично да я уведоми за случилото се с нас.
Разбира се, и други неща имаше в мотивите — за натрупаните много проблеми и знания, които нямаме сили да обработим, за назряващите социално-психологически конфликти вътре в самия Икар, но баща ми беше прав:
— Това най-много ще им подействува. Икарци си умират да се жертвуват за други.
Беше по време на закуската, когато обсъждахме току-що получения план. Бяхме вложили микрозаписа в стайния поливизор и сега на екрана му бавно се източваха думи и чертежи.
— Какво друго им остава — рекох. — Такава им е професията. Но ти ме учудваш. Държиш се като че ли не си участвувал в съчиняването на тая доста плитка агитация.
Едновременно с изричането на това обаче аз осъзнах, че е възможно да не е участвувал, че е противник на заселването, но навярно няма право да ми го казва. Стори ми се, че знаех и защо е против, а пък още не знаех онова, което Варий Лоц щеше да ми каже два дена по-късно, затова продължих:
— Да, всичко ще започне отначало! Както на Земята. Пак ще си създадат хората един лабиринт, в който ще си разбиват главите, търсейки изход, докато иначе все пак съществува надеждата да ни се случи из пътя нещо по-интересно.
Баща ми ме изслуша, почти злобно ухилен:
— Питам се, на кого си се метнал такъв хитрец, Зенко! В рода ми нямаше такива. Но тоя път не позна. Аз ще гласувам за проекта. Участвувал съм и в изработването му. Не можем да се шляем из Галактиката, докато изчерпим всички резерви на Икар, после как ще се заселваме без неговата помощ? Никъде няма да намерим готова планета, знаеш това. Сами ще трябва да си я създаваме. А като се устроим, Икар или някой друг Икар ще продължи пътя ни.
Злобата му обаче не беше насочена само към мен, та реших да си върна за „хитреца“:
— Щом толкова държите на единодушието, ще гласувам и аз, но никак не ми се отсяда някъде.
Сега баща ми кипна, макар да се насилваше да си остане още в рамките на шегата:
— Някога ти пръв нададе глас да сме отседнели, да сме станели самостоятелна цивилизация, а сега като видя проекта… Не ти се отсяда, мили сине, защото разбра, че там ще трябва здравата да се поработи, пък ти, не се сърди, но си ми доста мързеливичък.
Хелиана тогава се изкиска с онова странно злорадство, което изпитват и най-любещите съпруги спрямо мъжете си. А сега се гушеше под мишницата ми, сякаш търсеше закрила, и аз усещах цялата й настръхналост против тази планета, която трябваше да стане наша втора родина. И която сега за пръв път щяхме да видим.
Щяхме ли да я видим?
Преди час общата сигнализация на Икар възвести, че настъпва времето за осъществяване на първия експеримент от един проект, включен в плана за заселването като важен мотив да се избере именно системата на Еспа. Първата експедиция, с която бе отишъл моят приятел Лайънъл Редстър, в същност се състоеше повече от инженери и конструктори, отишли да изпробват осъществимостта на проекта.
Най-блнзката до Есна звезда, толкова близка, че двете биха образували обща система, ако бяха малко по-големи, а може би и образуваха система, но от непознат тип — това тепърва щеше да се установява, та тази най-близка до Есна звезда беше небесно тяло, което можеше да хвърли в щастлива треска всеки астрофизик. На големина колкото Юпитер — ни планета като планета, значи, ни звезда със звездите, то на всеки двадесет наши дни се свиваше леко, при което срамежливата му руменина се превръщаше в ярко двадесетдневно излъчване с постоянна дължина на светлинната вълна и постоянство на фазата на трептенето за определения период. Колкото и невероятно да изглеждаше, нашите бяха се натъкнали на оная мечта на земните фантасти, която твърдеше, че щом в Галактиката има кохерентни радиоизточници, защо да нямало и източници на кохерентна светлина! С една дума: бяха открили природен лазер с такава мощност, каквато човечеството навярно никога не би постигнало. А после инженерите открили още нещо: в бездънната памет на Икар се оказали и проекти как да се осъществи предаване чрез такъв природен лазер. Изготвили ги в някакъв клуб за научна фантастика като подарък за експедицията. Впрочем, подобни подаръци Икар имаше в изобилие, защото човечеството се е надпреварвало да го въоръжи добре в похода му срещу неизвестността. И така: на нас още веднъж ни предстоеше, както се казва, едно историческо събитие!