Сигурно нямаше икарец, който сега да не поглеждаше поне с едно око към поливизора си, включен в общата предавателна система, защото на терасата стояха само ония, които нямаха работа, нямаха дежурства. А нямаха работа на Икар само неговите съживени от анабиотичните камери чеда, оставени да се съвземат, преди отново да запретнат ръкави. Те стояха с мъртвешките си физиономии, по мъртвешки изопнати, но чакащо изопнати, мълчаха и гледаха звездите и галактиките, и светлите и тъмни облаци космически прах — праха на минали или бъдещи звезди. Гледаха ги някак неистово, сякаш се опитваха като древните гадатели в пророческа екзалтация да прочетат в странните им струпвания своята бъдеща съдба.
— Как ще гласуваш утре — запитах Варий Лоц, защото ми тегнеше тази напрегната тишина. Дошли на терасата много преди насрочения час, бяхме разменяли отвреме-навреме по някоя дума, но мълчанието на другите бе накарало и нас да млъкнем. — Решил ли си вече или и ти ще чакаш да видиш как ще изглежда втората Земя?
В раздадения ни план имаше твърде подробно описание на звездната система и втората й планета, но добри снимки още не бяха се получили.
— Ще бъда „за“ — отвърна той, без да отклони поглед от небето пред нас. — Като се шляех тия дни из Икар, мили деца, долових нещо, което по-рано не бях усещал. На икарци доста са им омръзнали чудесата на Космоса, ще им се да си починат малко. И на тях, като на мен сега, им се живее в прост и тежък труд. Разорава ми се земя, пробиват ми се тунели, ще ми се да правя езера и гори, и детски игрища.
Той разкърши рамене и ръце, така че ставите му, невъзвърнали още еластичността си, изсушени, изпукаха.
— Тежък — да, но прост? — рекох му и преместих тежестта на тялото си върху другия крак, защото прекалено бях се отпуснал върху рамото на сгушената под мишницата ми Хели.
Данните в плана за заселването показваха, че планетата съдържа в недрата си всичко, което бе нужно за една бъдеща високо развита цивилизация, но едва след десетилетен нечовешки по напрегнатост и изобретателност труд човекът щеше да излезе от подземния си град без скафандър, за да закрачи по младата тревица на първата създадена от него полянка.
Звездният клас на Есна беше Г–4, тя имаше 0,82% от масата на Слънцето, ъгловият й момент беше също по-малък, което я нареждаше още по-надолу по кривата на Главната последователност в класификацията на звездите. По-старичка беше тя и по-студена, но пък по-устойчива и спокойна. Втората й планета, на която щяхме да отсядаме, се намираше съотносително на същото разстояние, на каквото се намираше Земята от Слънцето. И тя на свой ред беше по-малка, но и с по-малко — ако се съдеше по магнитното й поле — течно ядро, което в замяна на това не безпокоеше толкова пустинната й повърхност. Пълна беше тая планета с органични съединения и вода и обвита беше с достатъчно защищаваща я от космическите излъчвания атмосфера, а защо не бе се образувал живот на нея, по това тепърва щяха да разсъждават ония, които бяха тръгнали да търсят живот из Галактиката. Тя беше двайсет и осмата по ред изследвана от нас планета, намираща се в екосферата на своята звезда — все звезди от класовете Ф, Г и К. И тя като другите бе с някое и друго милионче години по-стара от Земята, и тя имаше условия, в които би трябвало да се е пръкнал отдавна живот, повече или по-малко сходен със земния. Двайсет и осем пъти бяха изпъшквали разочаровано привържениците на оптимистичната теория за произхода на живота; двайсет и осем пъти бяха тъжно възтържествували песимистите, смятащи, че възникването на живота е явление съвършено случайно, плод на преплитането на милиони фактори, а не само на няколко основни, и тези фактори трудно ще се съчетаят втори път изобщо в цялата Галактика, камо ли в тоя малък ръкав, който изследвахме. Само умножена по безкрайното число на световете, тази случайност можеше да намери оправдание за повторяемостта си някъде из Вселената.