Когато отишъл да извади уредите, Варий Лоц, без някакъв определен замисъл, запечатал вратата на тренажерната с медицинско нареждане и все така воден от смъртна надежда, че ще се случи още нещо, включил отново антигравитационната завеса. И започнало безплодното „блъскане на главите.“ Единствената полезна работа, която в същност свършили през тия дни, била да изследват отново всички деца. Сред новородените и по-малките, родени чрез естествено зачатие, открили още девет с подобни психо-физиологически статуси. Изпокарали се дали имат право да пожертвуват ново дете, когато пред тях стояла същата перспектива нищо да не разберат, отложили експеримента, уж за да го подготвят по-добре, но в същност от страх пред едно ново убийство, а на петия ден Лоц, който всеки ден надниквал тайно в тренажерната, изкрещял по джобния си поливизор: „Децата са тука!“
Те дотърчали, заварили го да седи на пода пред тренажерната, облегнат на стената, затворил очи в щастливо отпускане. Отворили вратата, блъснал ги с твърдостта на метал вкочаненият въздух, а децата ги нямало. Само наличието на тоя студ вътре, който сякаш влизал по незнайни пътища от Космоса в тренажерната, ги възпряло да се нахвърлят върху колегата си с обвинението, че им се подиграва. А самият Лоц се разплакал:
— Тука бяха! Като отворих, бяха вътре, и двете, играеха си, гонили се бяха, така както никога не бях ги виждал да си играят, с такава жизненост, а вътре беше топло…
Затворили отново тренажерната, започнали да дежурят, като преди това внесли два малки теле– и радиопредавателя, от най-устойчивите, от ония, които се влагат в изследователските сонди за работа при всякакви условия. Но предавателите нищо не предавали, по-точно, предавали си нормален изглед от празната тренажерна, а когато веднъж неочаквано се повредили, когато картината изчезнала, а радиото силно запращяло, баща ми — той бил тогава дежурен — се озовал пред тренажерната, изключил антигравитационната завеса и отворил. Близначетата рухнали на пода безжизнени, след като баща ми успял да ги зърне прави и като никога засмени. Внезапното включване на нормалната за Икар гравитация ги убило, поразявайки така всичко в тях, че с нищо не могли да ги съживят.
В документацията съзнателно бяха забравили да впишат кой тогава е бил дежурен — научих го също от Варий Лоц. И окончателно проумях отказа на баща ми да продължава да се занимава с децата, странната му нервност, когато с Хелиана говорехме за тях. Не е лесно да живееш със съзнанието, че си убиец на деца. Той още тогава се оттеглил от комисията, настоявал за съд, но всичко налагало произшествието да бъде потулено. А и родителите на близначетата не настояли за обяснения. Били доволни, че им се разрешило да имат ново дете, вече го чакали и се надявали то да бъде здраво. Все с оглед на по-нататъшните изследвания първият координатор и Терин тихомълком издействували на още дузина семейства да имат деца не по клонингов път. На третия месец, пак при пълна тайна, ембрионите били извадени от майките им и пренесени в засекретен сектор на родилното отделение. Децата още в утробна възраст до едно притежавали всички органични аномалии, констатирани у близначетата. Междувременно направили още един експеримент — с най-голямото момченце, с Ерки. Ерки изчезнал, но се върнал само след два часа. После пак изчезнал и пак се върнал. Много постепенно възстановявали гравитацията в тренажерната, та момченцето без особени мъки се връщало към нормалното си състояние. Но… в същност кое било нормалното му състояние, след като в безтегловността то съвсем явно се чувствувало много по-добре и дори плачело при изключването на антигравитационната завеса? Значи можело твърдо да се вярва, че всички чакащи още да излязат от родилните камери деца ще притежават същите качества — общо двайсет деца, заченати по естествен начин. Това вече било събитие с такова значение, с каквото дотогава Икар, пък и цялата Земя не се били сблъсквали. Ако не е нещо случайно — а явно, че не било случайно, то се равнявало по революционна значимост навярно само на оня неуловен и недоказан досега миг, когато неизвестната маймуна се е превърнала в известния човек.
Но в какво се превръщаше сега човекът?…
С Хелиана бяхме го нарекли за себе си „сливане с пространството“, като под пространство не разбирахме нито философската категория, означаваща онази четириизмерност, в която съществува материята, нито математическата абсолютност, нито традиционното понятие, употребявано в ежедневието. Съвсем наивно и неточно разбира се, ние бяхме кръстили с тая думичка онова знайно и незнайно поле на знайни и незнайни космически сили, които — бяхме убедени в това — представляваха не само по-голямата, но и същинската част на Вселената. Или по-точно: представляваха самата Вселена, в която веществената форма на материята е само нищожна частица — както в кейка със стафиди или бадеми същественото е кейкът, а не тук и там набучените отделни плодчета. Та „сливането с пространството“ беше равнозначно и на сливане с Вселената, а това, разбира се, ужасно намирисваше на древните мистики. Но нали тия мистики закономерно са се появили там, където са липсвали точните думи за нещата, свързани с тайните на живота? А в някои случаи може би са представлявали и догаждания за процеси, които не са могли да се извършват пълноценно в затвореността на стационарното тяло или пък са се извършвали рядко, та са били обявявани за чудеса.